Съществува и още една теория — че създанията са стигнали до сушата две по две, свалени от Ноевия ковчег.
Ако наистина е имало Ноев ковчег, а това не е изключено, бих могъл да нарека историята си „Втория Ноев ковчег“.
2.
Преди милион години нямало нищо загадъчно във факта, че трийсет и пет годишният американец от мъжки пол Джеймс Уейт, който не можел да преплува и метър, възнамерявал да отиде от Южноамериканския континент до островите Галапагос. Естествено, той не се канел да клечи върху естествен сал от растителна материя с надеждата да успее. Бил си купил току-що билет от своя хотел в центъра на Гуаякил, за да предприеме двуседмично пътешествие с пуснатия за първи път на вода нов пътнически кораб „Баиа де Дарвин“, испанското название на Дарвиновия залив. Галапагоското пътуване на кораба, плаващ под еквадорски флаг, било широко рекламирано по целия свят в течение на цяла година под името „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.
Уейт пътувал сам. Той бил рано оплешивял, топчест мъж с болезнен цвят на лицето, напомнящ за корица на пай в евтина сладкарница, и носел очила, така че сигурно можел да твърди, че е прехвърлил петдесетте, стига да имало изгода от такова твърдение. Изпитвал желанието да изглежда безвреден и стеснителен.
В момента той бил единственият клиент в коктейлбара на хотел „Елдорадо“, на широката „Кайе Диес де Агосто“, където отседнал. Барманът, двайсетгодишен потомък на гордите знатни инки, на име Хесус Ортис, имал чувството, че духът на смачкания, самотен мъж, представящ се за канадец, сигурно е пречупен от някаква ужасна несправедливост или трагедия. Уейт искал всеки, който го види, да изпита такова чувство.
Хесус Ортис, един от най-приятните хора в разказваната от мен история, по-скоро жалел, отколкото презирал необщителния турист. Струвало му се тъжно (точно както се надявал Уейт), че Уейт току-що пръснал куп пари в хотелския бутик, за да си купи сламена шапка, въжени сандали, жълти къси панталони и памучна риза на сини, бели и лилави райета, с която бил облечен в момента. Според Ортис при пристигането си от летището Уейт излъчвал определено достойнство, облечен в костюм на бизнесмен. А сега се охарчил, за да се превърне в клоун, в карикатура на американски турист, обикалящ тропиците.
Етикетът с цената си стоял прикачен към подгъва на шумящата нова риза и Ортис, много любезно и на добър английски, съобщил това на Уейт.
— Така ли? — учудил се Уейт.
Той знаел, че етикетът си стои, и не желаел да го маха, но въпреки това разиграл сцена на притеснение и самоокайване, преструвайки се, че го сваля. После изведнъж сякаш потънал в скръб, от която искал да се освободи, и се направил, че забравя за етикета.
Уейт бил въдичар, и етикетът представлявал примамката му — улеснение да бъде заговарян от непознати, които повече или по-малко да кажат както Ортис: „Извинете, сеньор, но забелязах, че…“
Уейт се регистрирал в хотела под името от фалшивия си паспорт: Уилард Флеминг. Този човек бил един изключително преуспяващ мошеник.
За самия Ортис това не криело заплаха, но една жена без компания, наглед не особено заможна, без съпруг и прехвърлила възрастта да ражда, можела да си изпати. Досега Уейт бил ухажвал и сключил брак със седемнайсет такива лица, и опразвайки кутиите с бижута, сейфовете и банковите им сметки, изчезвал.
Толкова голям успех имал, че станал милионер с носещи високи лихви влогове, открити под чужди имена в банки, пръснати по Северна Америка, без да бъде арестуван за каквото и да е. Изпитвал убеждението, че никога никой дори не се бил опитал да го уличи. Според него в полицията смятали, че са изчезнали седемнайсет отделни неверни съпрузи с различни имена, а не един човек с престъпни наклонности, чието истинско име е Джеймс Уейт.
В днешно време трудно можеш да повярваш, че хората са успявали да водят двойствен живот по такъв блестящ начин. Така беше и с мене, докато не си припомних, че тогава всеки възрастен индивид е имал мозък, тежащ около три килограма! Безкраен е бил нанизът от пъклени планове, които такава огромна мисловна машина е можела да състави и осъществи.
Затова поставям един въпрос, макар че наоколо няма кой да ми отговори: нима може да съществува съмнение, че едновремешните трикилограмови мозъци са всъщност фаталният недостатък, спрял еволюцията на човешката раса?