Това всъщност бил Хесус Ортис, младият потомък на инките, който неотдавна обслужил Джеймс Уейт в бара. Управителят *Зигфрид фон Клайст му наредил да разнася храна по стаите, а самият той поел бара. В хотела се появил недостиг на работна ръка. Двамата келнери, обслужващи стаите, изчезнали. Това не било голяма беда, понеже не се очаквало да има много поръчки за тях. Може би келнерите просто дремели някъде.
Така че големият мозък на Ортис разполагал с двете парчета печено месо, за които да си мисли в кухнята, после в асансьора, а после в коридора пред стаята на Сълини. Служителите на хотела не ядели, нито крадели толкова хубава храна. Обикновено те се гордеели с това. Все още пазели най-доброто за жената, която всъщност била госпожа Онасис, но те я наричали „сеньора Кенеди“, а това било сборното название за всички знаменити и богати хора, или хора с власт, които се очаквало да пристигнат.
Мозъкът на Ортис бил толкова голям, че показвал в главата му филми, в които той и близките, които изхранвал, участвали в ролята на милионери. И този мъж, все още почти момче, наивно вярвал, че мечтата му е осъществима, понеже нямал лоши навици, искал да се труди с всички сили и оставало само да научи някои хватки за преуспяване в живота от хората, вече притежаващи милиони.
В бара той се опитал без особен успех да получи съвет за по-добър живот от Джеймс Уейт, който изглеждал смешен и непривлекателен, но Ортис с уважение забелязал, че портфейлът му е натъпкан с кредитни карти и американски двайсетдоларови банкноти.
Когато почукал на вратата на Сълини, Ортис си помислил и следното за филетата: че хората вътре ги заслужават, както ще ги заслужава и той, щом стане милионер. Младият мъж бил високоинтелигентен и предприемчив. Понеже работел по гуаякилските хотели от десетгодишна възраст, той разговарял свободно на шест езика, а това са повече от половината езици, заложени в „Гокуби“, шест пъти повече езици, отколкото знаели Джеймс Уейт и Мери Хепбърн, три пъти повече от езиците, използвани от семейство Хирогучи, и два пъти повече от езиците, които владеели бащата и дъщерята Макинтош. Ортис също се справял добре с готвенето и сладкарството, бил изкарал курс по счетоводство, както и вечерен курс по търговски закони.
Затова нагласата му, когато Сълини му отворила, била да хареса всичко, което види и чуе. Той вече знаел, че зелените й очи са слепи, иначе можело и да не го разбере. Сълини нито изглеждала, нито се държала като слепец. Била красива. Големият мозък на Ортис го накарал да се влюби в нея.
*Андрю Макинтош стоял до стъклената стена и гледал оттатък мочурищата и бордеите към „Баиа де Дарвин“ с чувството, че преди залез-слънце корабът ще бъде негов, или на Сълини, или на семейство Хирогучи. Човекът, който трябвало да му се обади от Кито в пет и трийсет — президентът на извънреден финансов консорциум, пост, издигащ го до небесата — бил Готфрид фон Клайст, председател на управителния съвет на най-голямата еквадорска банка, чичо на управителя от „Елдорадо“, на капитана на „Баиа де Дарвин“, и съпритежател на кораба и хотела заедно с по-големия си брат Вилхелм.
Когато се обърнал и видял влезлия с вечерята Ортис, *Макинтош тъкмо репетирал на ум първото, което щял да каже на Готфрид фон Клайст, на испански: „Преди да ми съобщиш останалите добри новини, уважаеми колега, дай ми честната си дума, че в момента от най-горния етаж на моя хотел виждам в далечината собствения си кораб“.
*Макинтош бил бос, облечен само по къси панталони цвят каки с разкопчан цип, а отдолу нямал долни гащи, така че пенисът му бил такава тайна, каквато е махалото на един стенен часовник.
Тук ще се поспра, за да изразя възхищението си от малкия интерес, който този човек имал към размножаването и възможността да преуспее в биологичен смисъл, независимо от ексхибиционистката му сексуалност и манията му да предявява претенции за собственост към колкото може повече от животоспасяващите системи на планетата. Най-ревностните поддръжници на плановете за оцеляване на човечеството в ония времена като правило имали съвсем малко деца. Естествено, случвали се и изключения. Онези, които усилено се размножавали и за които се смятало, че искат да осигурят много имоти за удобство на своето потомство, обикновено превръщали децата си в психологически инвалиди. Най-често наследниците им били живи мъртъвци, лесно скубани от мъже и жени, проявяващи същата алчност, като родителя, оставил им прекалено много от всичко, необходимо или желано от животното човек.