Би било хубаво да се каже, че законът на естествения подбор, който за такова кратко време осигури толкова предимства на хората, се е погрижил и за човешките зъби. В известен смисъл това се случило, но решението било драконско. Зъбите не станали по-издържливи. Просто средната продължителност на човешкия живот намаляла приблизително на трийсет години.
Но нека се завърнем в Гуаякил, където *Андрю Макинтош наредил на Хесус Ортис да остави филетата на пода.
— Не ви разбрах, господине — казал Ортис на английски.
— Остави ги пред кучето — повторил *Макинтош.
Ортис го сторил, но големият му мозък напълно се объркал и преразгледал изцяло мнението на келнера за него самия, за човечеството, за миналото и бъдещето, и за естеството на Вселената.
Преди Ортис да се е изправил, след като сервира храната на кучето, *Макинтош отново казал:
— И се махай оттук.
Дори сега, милион години по-късно, аз страдам, когато описвам такова човешко поведение.
Милион години по-късно аз изпитвам желанието да се извиня от името на цялата човешка раса. Не съм в състояние да направя нещо повече.
Ако Сълини въплъщавала експеримента на Природата със слепотата, то баща й представлявал експеримента на природата с безсърдечието. Именно. Хесус Ортис бил експериментът на Природата с възхищението към богатите, аз пък съм експериментът й с неутолимото влечение към пасивните наблюдения, баща ми е експеримент с цинизма, майка ми — с оптимизма, капитанът на „Баиа де Дарвин“ — с необоснованата самоувереност, Джеймс Уейт — с безцелната алчност, Хисако Хирогучи — с депресията, Акико — с косматостта, и така нататък, и така нататък.
Спомням си един от романите на баща ми — „Ерата на оптимистичните чудовища“. В него се разказва за една планета, където хуманоидите пренебрегват най-сериозния си проблем — оцеляването — и стигат до възможно най-крайния предел. И тогава, когато всички гори са изкоренени, езерата — отровени от киселинен дъжд, водоизточниците — неизползваеми поради замърсяването с промишлени отпадъци и така нататък, хуманоидите, установили, че се превръщат в родители на деца с крила, рога или перки, със стотици очи и без очи, с грамадни мозъци и без мозъци, и така нататък. Това били експерименти на Природата с твари, които, ако имали късмет, щели да се чувстват по-добре като планетарни обитатели, отколкото като хуманоиди. Повечето от тях умрели, или се наложило да бъдат застреляни, но някои пък се оказали многоперспективни, женели се помежду си и имали деца, приличащи на тях.
Сега бих нарекъл периода на собствения си живот отпреди милион години „Ерата на оптимистичните чудовища“, като в повечето случаи имам предвид не чудовищен външен образ, а чудовищни личности. А в днешно време вече няма такива експерименти — нито във физическо, нито в психическо отношение.
Някога големите мозъци били способни не само да проявяват жестокост заради самата жестокост. Те можели също така да изпитват разновидности на болката, към които по-нисшите животни били напълно безразлични. Нямало друго животно на Земята, в състояние да се почувства така смазано от думите на *Макинтош, както се почувствал Хесус Ортис, докато слизал с асансьора към фоайето. Ортис дори не бил сигурен, че му е останало нещо, заради което си заслужава да живее.
А неговият мозък бил толкова сложен, че в съзнанието му изниквали всякакви картини, които нито едно по-нисше животно не можело да си представи — всичките въображаеми и въпрос на лично мнение, както било и с петдесетте милиона долара, които *Макинтош се готвел да прехвърли мигновено от Манхатан в Еквадор, щом чуе по телефона очакваните сведения. Ортис виждал образа на сеньора Кенеди, на Жаклин Кенеди Онасис, а той не се различавал от изображенията на Дева Мария, които младият мъж познавал. Ортис бил католик. Всички в Еквадор били католици. И членовете на семейство фон Клайст били католици. Дори канибалите от тамошните екваториални гори, загадъчните канка-бони, били католици.
Въпросната сеньора Кенеди, изглеждала красива, тъжна, чиста, мила и всемогъща. В съзнанието на Ортис обаче преди нея имало гмеж от по-дребни божества, също възнамеряващи да участват в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, където се включвали и вече пристигналите в хотела шестима гости. Ортис не очаквал от никого от тях друго освен доброта и смятал, както смятали повечето еквадорци, преди да започне гладът, че идването на тези хора в Еквадор е славен миг от националната история, и че гостите щедро трябва да бъдат възнаграждавани с всякакъв разкош.