Когато опознах по-добре големия му мозък, аз разбрах, че имаше известна логика капитанът да си мисли за метеорити, докато гледаше Гуаякил с обявеното там военно положение и гладните тълпи. Дори без ефектната гледка, представляваща метеоритния дъжд, за гуаякилци изглежда идваше краят на света.
В известен смисъл капитанът вече бил улучен от метеорит: баща му убил майка му. Затова усещането му, че животът е безсмислен кошмар, при който никой не гледа какво става и не го е грижа, всъщност ми беше съвсем познато.
Така се чувствах, когато застрелях една баба във Виетнам, беззъба и прегърбена като Мери Хепбърн в края на живота си. Застрелях я, защото току-що беше убила с граната моя най-добър приятел и моя най-голям враг от взвода.
Тази случка ме караше да съжалявам, че съм жив — завиждах на камъните. Бих предпочел да бъда камък в службата, изпълнявана от законите на Природата.
От летището капитанът потегли право за пристанището, без да спре в хотела, за да види брат си. Беше пил шампанско по време на дългия полет от Ню Йорк и страшно го цепеше главата.
Когато се качихме на борда на „Баиа де Дарвин“, стана ми ясно, че функциите му на капитан, както и функциите му на адмирал от запаса, са чисто представителни. Други щяха да поемат навигацията и техническите въпроси, да следят за дисциплината на екипажа и така нататък, докато той общува с изтънчените пътници. Той знаеше твърде малко за устройството на кораба, пък и не смяташе, че му е необходимо повече. И познанията му за Галапагоските острови бяха също така откъслечни. Като адмирал той направил предварително посещение на военноморската база на Балтра и на „Дарвиновата изследователска станция“ на Санта Крус, като отново всъщност бил пътник на кораба, на който се водел командир. Но всички останали острови били за него тера инкогнита. По-скоро би могъл да се яви в ролята на водач по ски пистите на Швейцария, или по килимите на казиното в Монте Карло, или из конюшните, обслужващи хиподрумите на Палм Бийч.
И все пак — имало ли някакво значение? На „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ щяло да има водачи и лектори, обучавани в „Дарвиновата изследователска станция“, с научни степени в областта на естествените науки. Капитанът възнамерявал да ги слуша внимателно и да получи знания за островите заедно с останалите пътници.
Като се возех в черепа на капитана, аз се надявах да открия какво значи да си главнокомандващ. Вместо това обаче научих какво е да си светска особа. Когато се качихме по трапа, бяхме обсипани с всички възможни военни почести. Но щом стъпихме на борда, нито офицерите, нито някой член на екипажа поиска от нас указания за каквото и да е, докато се подготвяше посрещането на госпожа Онасис и останалите пътници.
Според капитана корабът щеше да отплава на следващия ден. Не му беше съобщено за някаква промяна. И тъй като той се намираше в Еквадор само от час, и все още бе заситен от хубавата нюйоркска храна, а главата го болеше от шампанско, тепърва му предстоеше да проумее в каква ужасна беда е попаднал и той, и корабът му.
Има още един човешки дефект, който все още не е оправен от закона за естествения подбор: когато стомасите на днешните хора са пълни, те стават същите като прадедите си отпреди милион години: ако попаднат в ужасна беда, много бавно го осъзнават. И точно тогава престават да бъдат нащрек за акулите и свирепите китове.
Преди милион години това било особено трагичен недостатък, понеже хората, най-добре осведомени за състоянието на планетата, като например *Андрю Макинтош, които били и богати, и с достатъчно власт, за да спрат прахосничеството и унищожението, по принцип се хранели добре.
Що се отнася до тях, винаги всичко било наред.
Независимо, че имали на разположение компютри, измервателни уреди, събирачи на данни, експертизи, информационни банки, библиотеки и капацитети по всевъзможни въпроси, слепите и глухи търбуси оставали последните съдници за важността на този или онзи проблем, като например унищожаването на северноамериканските и европейските гори от киселинните дъждове.
А ето и съветът, който давал, и все още дава ситият търбух — даден и от сития търбух на капитана, когато Ернандо Крус, първият помощник-капитан на „Баиа де Дарвин“, му казал, че нито един от водачите не се е явил, нито се е обадил, че досега една трета от екипажа е дезертирала, защото моряците смятат, че е по-добре да се погрижат за семействата си: „Спокойно. Усмихвай се. Не губи самообладание. Все някак нещата ще се оправят.“