— С какво мога да ти помогна? — попитал *Макинтош. — Готов съм на всичко, само кажи.
*Дзенджи установил, че не е в състояние дори да поклати глава. Единственото, което можел да направи, било да стисне очи. В този миг пристигнал асансьорът и *Дзенджи имал чувството, че главата му ще се пръсне на парчета, защото и *Макинтош влязъл вътре в него.
— Виж какво — рекъл *Макинтош, докато слизали, — аз съм твой приятел. С мен можеш да споделиш всичко. Ако с нещо съм те притеснил, можеш да ми кажеш „Майната ти!“, и аз ще бъда първият, който ще се съгласи с тебе. Грешките не са ми чужди. И аз съм човек.
Когато излезли във фоайето, големият мозък на *Дзенджи му дал съвсем безполезен, дори инфантилен съвет — да се отърве от *Макинтош, като изпревари в надбягване атлетичния американец.
Затова той веднага излязъл от хотела и хукнал към оградения с кордон район на „Кайе Диес де Агосто“, съпровождан от *Макинтош.
Двамата прекосили фоайето и излезли на слънце толкова бързо, че нещастният *фон Клайст, изправен зад тезгяха в коктейлбара, не успял дори да ги предупреди, и твърде късно извикал: „Моля ви! Моля ви! На ваше място не бих излизал навън!“ След което се втурнал подире им.
Много събития, чийто отзвук щял да се чува и след милион години, се случили в малко пространство от планетата за твърде кратко време. Докато нещастният *фон Клайст тичал подир *Макинтош и *Хирогучи, щастливият му брат си вземал душ в каютата, намираща се точно до мостика на „Баиа де Дарвин“. Вършеното от него не било от особена важност за бъдещето на човечеството — той просто оцелял, останал жив, — но неговият пръв помощник Ернандо Крус щял да предприеме действие, оказало радикално влияние.
Крус бил вън на палубата за слънчеви бани и неволно вперил поглед в единствения плавателен съд, който се виждал — колумбийския товарен кораб „Сан Матео“, отдавна закотвен в устието. Крус бил набит, плешив мъж, горе-долу на възрастта на капитана, и бил направил с други кораби петдесет курса до островите и обратно. Той също така ръководил екипажа, докарал „Баиа де Дарвин“ от Малмьо. Ръководил и оборудването на кораба в Гуаякил, докато определеният за капитан Адолф фон Клайст обикалял Щатите с рекламна цел. Крус бил натъпкал големия си мозък със съвършени познания за всяка част на кораба — от мощните дизелови мотори в трюма до машинката за трошене на лед в бара на главния салон. Нещо повече, той знаел силата и слабостта на всеки член от екипажа, бил заслужил всеобщо уважение.
Това бил истинският капитан, който всъщност щял да управлява кораба, докато Адолф фон Клайст, който сега се плискал и пеел под душа, щял да очарова пътниците на вечеря, и след това да танцува поред с всички дами.
Крус изобщо не проявявал интерес към онова, което виждал — „Сан Матео“ и големия сал от сплетени растения, насъбрали се около котвените въжета. Ръждясалото корабче станало вече част от пейзажа, все едно, че било бездушна скала. Сега обаче Крус забелязал малък танкер, спрял до „Сан Матео“, и зареждащ го с дизелово гориво така, както крава храни телето си. Горивото се източвало през гъвкав маркуч. За мотора на „Сан Матео“ това било майчино мляко.
Случило се така, че собствениците на „Сан Матео“ получили голяма сума в щатски долари в замяна на колумбийски кокаин, и внесли контрабанда парите в Еквадор, където закупили не само дизелово гориво, но и най-скъпоценната от всички стоки: храна, горивото за човешките същества. Значи в известна степен все още имало международна търговия.
Крус не се заел да гадае какви са подробностите около корупцията, осигурила на „Сан Матео“ гориво и храна, но той бил размишлявал върху корупцията като цяло и знаел: човекът, притежаващ свободен капитал, независимо дали го заслужава, или не, може да се снабди с всичко, което пожелае. Такъв бил капитанът под душа, за разлика от Крус. Мъчително събираните цял живот спестявания на Крус, всичките в еквадорската валута сукре, се били превърнали в боклук.
Той завидял на въодушевлението, изпитвано от моряците на „Сан Матео“, които сега щели да се прибират у дома. Откакто се събудил призори, Крус сериозно се замислил дали да не си отиде у дома. Жена му била бременна, имал и единайсет деца, живеели в хубава къща край летището, обаче всички се страхували. Несъмнено имали нужда от него, но досега Крус не можел да си представи как е възможно да не изпълни дълга си и да напусне кораба по каквито и да е причини — това му се струвало един вид самоубийство, заличаване на всичко, будещо възхищение относно личността и репутацията му.