Сега обаче той решил независимо от всичко да напусне „Баиа де Дарвин“. Потупал парапета на палубата и казал тихо на испански: „Моите почитания, шведска принцесо! Ще си спомням за тебе!“
Неговият случай много напомня за Хесус Ортис, който прекъснал телефонната връзка на „Елдорадо“. До последния миг неговият голям мозък скрил от душата му своето заключение: че най-после е време за противообществени действия.
Така Адолф фон Клайст трябвало изцяло да поеме управлението, макар че в мореплаването бил невежа и не правел разлика между дрейф и драйфане, не знаел нищо за Галапагоските острови, нито как функционира и се поддържа кораб с такива размери.
Комбинацията между некомпетентността на капитана и решението на Ернандо Крус да се притече на помощ на собствената си плът и кръв на онова време може да е изглеждала пошла комедия, но за сегашното човечество тя има неоценимо значение. Толкова за съждението какво се смята за комедия, и какво — за сериозна драма.
Ако „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ беше протекло според предварителния план, разделението на задълженията между капитана и първия му помощник щяло да е типично, както ставало в управлението на много организации, преди милион години: представителният ръководител се занимавал със светски глупости, докато така нареченият заместник се натоварвал с отговорността да проучи същността на работата и фактическото положение.
Обикновено и при най-добре управляваните държави на върха имало такава двойка, съществуваща в симбиоза. Когато си мисля за самоубийствените грешки, правени в по-стари времена от народите, осъзнавам, че онези общества са се опитвали да минат само с Адолф фон Клайст на върха, без Ернандо Крус. Твърде късно оцелелите членове на такъв народ, изпълзели от развалините на собствените си творения, схващали, че по време на агонията, която сами си докарали, на върха не е имало човек, който да е наясно със същността на работата и фактическото положение.
26.
Щастливият представител на рода фон Клайст, прародителят на всички, живеещи днес, бил висок и слаб, с нос като орлов клюн. Имал гъста къдрава коса, някога златиста, но сега бяла. Бил назначен за капитан на „Баиа де Дарвин“ с уговорката, че първият помощник-капитан ще поеме цялата мисловна дейност. По същите причини и *Зигфрид станал управител на хотела: чичовците от Кито искали знаменитостите и ценната собственост да бъдат наглеждани от близки роднини.
Капитанът и брат му имали красиви къщи на хладните, забулени в мъглица хълмове край Кито, които повече нямало да видят. Те също така наследили значително богатство от убитата си майка и от дядовците и бабите си и по двете линии. И почти нищо не било в изгубилата стойността си еквадорска валута. Почти всичките им вложения се намирали в „Чейс Манхатан Банк“ в Ню Йорк, поради което били в щатски долари и японски йени.
Докато танцувал под душа, капитанът не смятал, че има причини за безпокойство, колкото и зле да изглеждало положението в Гуаякил. Каквото и да станело, Ернандо Крус щял да се справи.
Големият мозък на капитана му предложил мисъл, която според фон Клайст нямало да е зле да подхвърли на Крус, след като се избърше. Щом имало изгледи за дезертьорство, Крус можел да припомни на моряците, че формално погледнато „Баиа де Дарвин“ е военен кораб, което означавало, че от избягалите ще се търси строга отговорност според военноморския правилник.
Този закон не струвал пет пари, но според него по документи корабът принадлежал към еквадорската флота. Самият капитан в ролята на адмирал бил приветствал присъединяването на кораба към военноморските сили още през лятото, с пристигането му от Малмьо. Тогава палубите не били облицовани и тук-таме по голия метал били пробити дупки за монтиране на картечници, ракетни установки, торпеда и така нататък, необходими в случай на война.
Тогава въоръженият кораб щял да участва в десанти, и както казал капитанът в предаването „Всяка вечер“, на всеки сто войници щели да се падат по десет бутилки „Дом Периньон“ и по едно биде.