— И двамата работехме — обяснила Мери. — И двамата имахме принос.
— Не бих се събрал с жена, която не работи — казал *Уейт. — Жена ми работеше за телефонната компания. След като почина, сумата, която се изплаща при смърт на служител, се оказа доста голяма. Но от това само ми се доплака. Парите просто ми напомняха колко празен е станал животът ми. Както и малката й кутия с бижута — пръстените и колиетата, които съм й подарявал в течение на години, а нямаме деца, които да ги наследят.
— И ние нямахме деца — казала Мери.
— Струва ми се, че между нас има много общо — заключил той. — Е, на кого ще оставите сега бижутата си?
— А, нямам много бижута — рекла Мери. — Сигурно единственото ценно нещо е перлената огърлица, която ми завеща майката на Рой. На закопчалката има диаманти. Толкова рядко си слагам бижута, че се сетих за огърлицата чак сега, като ме попитахте.
— Надявам се, че сте я застраховали — казал *Уейт.
31.
Само колко са приказвали хората едно време! По цял ден безспирно дрънкали. Някои дори говорели насън. Баща ми често бълнуваше, особено след като майка ни напусна. Аз спях на дивана, и посред нощ, когато в къщата нямаше други хора, чувах как той приказва ли приказва в спалнята. Млъкваше за малко, след което дрънканиците продължаваха.
После, когато бях в морската пехота, или по-късно, в Швеция, някой все ме будеше, за да престана да говоря насън. Не си спомням какво съм казал. Карах да ми го повторят, и винаги се изненадвах. Какво може да са били повечето от тези празни приказки, денем и нощем, освен излъчването на безполезни, никому ненужни сигнали от нашите абсурдно големи и енергични мозъци?
Невъзможно било да млъкнат! Независимо дали им се давала храна за размисъл, или не, те функционирали непрекъснато! И само колко шум вдигали! Божичко, винаги вдигали такъв шум!
Когато още бях жив, все още имаше портативни радиоапарати и касетофони, които някои младежи от американските градове непрекъснато носеха със себе си и ги пускаха толкова силно, че можеха да заглушат и гръмотевична буря. Наричаха ги гето-детонатори. Преди милион години не беше достатъчно, че вече имахме гето-детонатори в главите си!
Дори след толкова много време все още ме изпълва гняв, че природните закони са позволили еволюцията на нещо такова объркващо, неуместно и разрушително, каквото са големите мозъци отпреди милион години. Ако те поне съхраняваха истината, щях да се съглася, че не е съвсем безсмислено човек да има мозък. Но мозъците непрекъснато лъжели! Помислете си само как *Джеймс Уейт лъжел Мери Хепбърн!
В този миг в бара се върнал Зигфрид фон Клайст, след като видял как били застреляни Дзенджи Хирогучи и Андрю Макинтош. Ако неговият мозък бил детектор на истината, той е щял да съобщи на Мери и *Уейт информацията, която са имали право да знаят, и която щяла да им бъде от голяма полза в случай, че искат да оцелеят: че *Зигфрид е в първата фаза на умствения срив, че двама от гостите на хотела току-що са били застреляни, че тълпите отвън няма да се спрат дълго, че хотелът е изгубил връзка с външния свят и така нататък.
Но не. Привидно *Зигфрид запазил спокойствие. Не желаел останалите четирима гости да изпаднат в паника. Вследствие на това те изобщо не узнали какво се е случило с Дзенджи Хирогучи и Андрю Макинтош. Като си помисля, че всъщност не чули и новините, които се получили след около половин час: че Перу обявява война на Еквадор. Не ги чул и капитанът. Когато перуанските ракети улучили цели в района на Гуаякил, пътниците щели да повярват на капитана, а той им казал онова, в което големият му мозък искрено вярвал (макар че не изпитвал необходимост да казва истината): че върху района се е изсипал метеоритен дъжд.
И ако се случело някой на Санта Росалия да прояви любопитство защо прадедите им са отишли там, а този вид любопитство едва-едва се прокраднало след три хиляди години, ето каква история чувал: че от материка ги прогонил метеоритен дъжд.
Както казвал „Мандаракс“:
„Щастлив е народът, който няма история“.
Затова с напълно спокоен глас *Зигфрид, братът на капитана, помолил *Уейт да се качи горе и да помоли Сълини Макинтош и Хисако Хирогучи да слязат, като им помогне с багажа.
— Внимавайте да не ги изплашите — предупредил го той. — Кажете им, че всичко е наред. Просто за по-сигурно ще ви закарам на летището.
Между другото международното летище „Гуаякил“ било първата цел, поразена от перуанска ракета.