Но ток имало, понеже корабът все още разполагал със запасите си от акумулатори в машинното отделение. Работата била там, че крадците най-напред откраднали крушките от помещението, вместо първо да отнесат акумулаторите, генераторите и пусковите устройства. Така че в известен смисъл те неволно направили голямо добро на човечеството. Благодарение на тях корабът щял да плава. Без уреди за навигация той щял да бъде сляп като Сълини Макинтош, а сега продължавал да е най-бързият кораб в тази част на света — при нужда можел да пори водите с пределна скорост в продължение на двайсет дни, без да се зарежда с гориво, стига всичко в тъмното като в рог машинно отделение да бъдело наред.
Но се оказало, че само след пет дни плаване нещо в тъмното като в рог машинно отделение напълно се объркало.
Несъмнено капитанът не замислял плаване, докато пипнешком търсел из каютата дрехи, за да прикрие голотата си. Не намерил обаче дори носна кърпа или някакъв парцал. Така той за пръв път усетил вкуса на текстилния дефицит и в момента това му причинявало само леко неудобство, но през трийсетте години живот, които му предстояли, щял да усеща остро тази липса. Просто вече нямало да има парче плат, с което да предпазва кожата си от слънчевите изгаряния денем и от хлада нощем. След време и той, и другите първи заселници щели да завиждат много на Акико, дъщерята на Хисако, заради козината й!
Всички освен Акико (и по-късно косматите й деца) през деня си слагали раздърпани наметки и шапки, стъкмени от пера, пришити с рибешки черва.
Както казвал „Мандаракс“ в съвсем обратен смисъл:
„Човекът е двуного без пера“.
Докато тършувал из каютата си, капитанът не се тревожел. Душът капел и той затегнал крана. Поне това можел да направи. Ни най-малко не се вълнувал. Както вече казах, храносмилателната му система още имала какво да преработва. Но по-важно за душевното му спокойствие било, че никой не разчитал за нищо на него. Почти всички грабители на кораба имали безброй крайно нуждаещи се роднини, които вече започвали да въртят очи, да потупат кореми и да сочат гърла като момиченцата канка-боно.
Капитанът още не бил изгубил знаменитото си чувство за хумор и имал по-голяма възможност от всякога да му се наслаждава. Налагало ли се да се преструва заради някого, че животът е нещо сериозно! На кораба не били останали дори плъхове. Всъщност на „Баиа де Дарвин“ поначало нямало плъхове — още едно щастливо стечение на обстоятелствата за човечеството. Ако заедно с първите заселници на Санта Росалия бяха дошли и плъхове, след около шест месеца за хората не би имало никаква храна.
А после, подир това, след като плъховете успеели да изядат каквито хора са останали и да се изядат взаимно, и те щели да умрат.
Както казвал „Мандаракс“:
Като действали в тъмното, умните пръсти на капитана открили върху казанчето на тоалетната нещо, което се оказало половин бутилка коняк. Това била последната бутилка с каквото и да е питие на борда, и съдържанието й било последното вещество от носа до кърмата и от марса до кила, което можело да участва в човешкия метаболизъм. Естествено, казвайки това, аз изключвам възможността за людоедство. Оставям настрани факта, че самият капитан бил напълно ядивен.
И тъкмо когато пръстите на капитана здраво стиснали гърлото на бутилката в тъмното, нещо голямо и силно повелително блъснало отвън „Баиа де Дарвин“. Също така се чули мъжки гласове от палубата с лодките, която била по-долу. Работата била там, че екипажът на влекача, доставил гориво и храна на колумбийския товарен кораб „Сан Матео“, сега се готвел да вземе на буксир двете спасителни лодки на „Баиа де Дарвин“. Били откачили въжетата от носа и влекачът се насочвал към устието, за да изтегли пуснатите на вода от дясната страна на кораба лодки.