*Дзенджи Хирогучи, двайсет и девет годишен, японски компютърен гений;
Хисако Хирогучи, двайсет и шест годишна, негова съпруга, в напреднала бременност, преподавателка по икебана — японското изкуство за подреждане на цветя;
*Андрю Макинтош, петдесет и пет годишен, американски финансист, търсещ да намери голямо богатство; вдовец;
Сълини Макинтош, негова дъщеря, сляпа по рождение;
и Мери Хепбърн, петдесет и една годишна американка, вдовица от Илиъм, щата Ню Йорк, която всъщност никой не бил видял досега, понеже откакто пристигнала сам-сама предишната вечер, стояла в стаята си на петия етаж и поръчвала да й носят яденето там.
Хората със звездички на имената ще бъдат мъртви преди залез-слънце. За удобство ще отбелязвам със звездички определени имена по време на целия си разказ, което ненатрапливо ще привлича вниманието на читателите към факта, че някои герои скоро ще се срещнат с последното Дарвиново изпитание за сила и издръжливост.
И аз се намирах там, но бях напълно невидим.
5.
„Баиа де Дарвин“ също е обречен, но все още няма причини името му да се бележи със звездичка. Слънцето ще залезе още пет пъти, преди машините му завинаги да замлъкнат, и ще изминат още десет години, преди да потъне на океанското дъно. Това бил не само най-новият, най-големият, най-бързият и най-луксозният кораб на база в Гуаякил. Това бил единственият кораб, специално построен за пътуване до Галапагос, чиято съдба от мига, когато монтирали кила, се знаела: равномерно пухтене до островите и обратно, до островите — и обратно.
Корабът бе построен в Малмьо, Швеция, и аз лично участвах в направата му. Докаралият го от Малмьо в Гуаякил екипаж от шведи и еквадорци каза, че след бурята, която ги връхлетяла в Северния Атлантик, корабът никога вече няма да срещне лошо или студено време.
„Баиа де Дарвин“ представляваше плаващ ресторант, лекционна зала, нощен бар и хотел за сто души. Разполагаше с локатор, сонар и електронен навигатор, който непрекъснато определя положението на кораба спрямо земната повърхност до последните сто метра. Всичко бе дотолкова автоматизирано, че и сам човек на мостика, без да има помощник в машинното отделение или на палубата, би могъл да маневрира, да хвърли котва, да смени скоростта и да управлява, все едно, че кара семейния автомобил. На борда имаше осемдесет и пет тоалетни с течаща вода и дванайсет бидета, както и телефони в каютите и на мостика, откъдето посредством сателит, човек можеше да говори с целия свят.
Можеше да се гледа и телевизия, за да научават хората новините от деня.
Собствениците, двама възрастни братя, германци от Кито, се хвалеха, че техният кораб никога, нито за миг не може да изгуби връзка със света. Колко се лъжеха само!
„Баиа де Дарвин“ беше дълъг седемдесет метра. „Бигъл“ — корабът, на който Чарлс Дарвин е пътувал като натуралист, без да му се заплаща, е бил с дължина двайсет и осем метра.
Когато „Баиа де Дарвин“ бил пуснат на вода в Малмьо, хиляда и сто тона солена вода е трябвало да отидат някъде другаде. По това време аз съм бил мъртъв.
Когато „Бигъл“ бил пуснат на вода във Фалмът, Англия, само двеста и петдесет тона солена вода трябвало да отидат някъде другаде.
„Баиа де Дарвин“ всъщност бил метален моторен кораб.
„Бигъл“ пък е бил бриг, построен от дървени стволове, и е имал десет оръдия на борда, за да отблъсква нападенията на пирати и диваци.
Другите два пътнически кораба, на които „Баиа де Дарвин“ щял да съперничи, всъщност се отказали от бизнеса още преди борбата да е започнала. И двата били ангажирани изцяло за много месеци напред, но поради финансовата криза изведнъж ги засипали съобщения за откази. Сега стояли на котва край блатистия бряг, извън очертанията на града, далече от всякакви пътища и селища. Собствениците демонтирали електронните съоръжения и другите ценни уреди, защото се очаквал дълъг период на криминални прояви.
В крайна сметка и Еквадор, както и Галапагоските острови, представлявал главно лава и вулканична пепел, така че нямало начин тепърва да изхрани десетмилионното си население. Банкрутиралата държава вече не можела да купува храна от страни с богат почвен слой, така че в пристанището на Гуаякил царяло затишие, а хората били заплашени от гладна смърт.