— Не се страхувай, братче. Ние сме потомци на много поколения оцеляващи хора. За един фон Клайст такъв малък метеоритен дъжд е нищо.
— Ади — започнал *Зигфрид, — има ли начин да приближим кораба до пристана?
Той си мислел, че останалите в автобуса ще се почувстват на по-сигурно място, пък и определено ще им бъде по-широко, ако са на борда.
— Майната му на кораба, нищо не остана от него — рекъл капитанът: — Според мене и Лиън са откраднали.
Ще повторя, че Лиън — това съм аз.
— Ади — продължил *Зигфрид, — в автобуса има десет души и един от тях е със сърдечен пристъп.
Капитанът хвърлил поглед към автобуса и попитал:
— А защо са станали невидими?
Хълцането му отново се възобновило.
— Лежат на пода, уплашени са до смърт — казал *Зигфрид. — Налага се да изтрезнееш, не мога да се погрижа сам за тях. Ти ще трябва да направиш необходимото. Вече не съм в състояние да направлявам действията си, Ади. Как пък се случи точно сега! Наследил съм татковата болест.
Що се отнася до капитана, времето за него спряло. Това илюзорно чувство му било познато. Можел да преброи, че му се случвало няколко пъти в годината — винаги, когато научавал нещо, с което не можел да се пошегува. Знаел как отново да задвижи времето — като отрече лошите вести.
— Не е вярно — казал той. — Не може да бъде.
— Смяташ, че подскачам, понеже ми е приятно? — попитал *Зигфрид, и, танцувайки, неволно започнал да се отдалечава от брат си.
После отново неволно се приближил до капитана и казал:
— Свършено е с живота ми. Предпочитам да не се бях раждал. Добре поне, че не се ожених, иначе някоя нещастница можеше да роди още едно чудовище.
— Чувствам се толкова безпомощен — рекъл капитанът, и добавил с нещастен глас — и толкова пиян… Боже Господи, наистина вече не очаквах да нося отговорност за нещо! Толкова съм пиян… Не мога да мисля. Кажи ми какво да правя, Зиги.
Наистина бил много пиян, за да направи дори нещо дребно, затова просто стоял зяпнал и опулил очи, докато Мери Хепбърн, Хисако и *Зигфрид (в промеждутъците, когато клетият *Зигфрид спирал да танцува) придърпали кърмата на кораба към вълнолома и после преместили автобуса точно под нея, за да се качат от покрива му на най-ниската палуба, до която иначе нямало как да стигнат.
А, да. Сигурно ще кажете: „Колко хитро хрумване!“, „Ако нямаха големи мозъци, как щяха да го измислят?“, или „Ловя се на бас, че никой в днешно време не би се сетил за такова нещо!“, и така нататък. Но аз отново ще възразя, че тези хора не биха имали нужда да проявяват такава изобретателност, не биха изпаднали в такова сложно и тежко положение, ако планетата не била станала буквално необитаема вследствие на творенията и действията, предприети от големите мозъци на други хора.
Както казал „Мандаракс“:
„Каквото въртележките изхвърлят, поема се от люлките за двама.“
Хората очаквали, че най-много затруднения ще им създаде изпадналия в безсъзнание *Джеймс Уейт. А всъщност имали най-големи затруднения с капитана, който бил твърде пиян, за да му се гласува доверието да бъде свързващата брънка във веригата на човешкото развитие, докато седял отзад в автобуса и се разкайвал, че така се е напил.
Хълцането му се възобновило.
Ето как качили на кораба *Джеймс Уейт: на вълнолома имало останало достатъчно въже, с което Мери Хепбърн го вързала през раменете. В крайна сметка тя наистина имала опит от катеренето по планините. Оставили вързания *Уейт до автобуса. После Мери, Хисако и *Зигфрид се качили на покрива и го изтеглили горе колкото се може по-внимателно. Сетне тримата го прехвърлили през борда, на главната палуба. По-късно щели да го преместят на палубата за слънчеви бани, където той дошъл на себе си за кратко време — колкото двамата с Мери Хепбърн да станат мъж и жена.
После *Зигфрид слязъл, за да каже на капитана, че вече е негов ред да се качи на кораба. Капитанът, съзнавайки, че ще изглежда смешен, ако опита да стигне до покрива, решил да печели време. Скачането за един пиян е нещо лесно. Друго е обаче да прави усилия и да се катери. Причината, че преди милион години толкова много от нас от време на време нарочно са изключвали посредством алкохола основни вериги от мозъците си, остава интересна загадка. Може пък това да е бил опит да побутнем еволюцията в правилна посока — в посоката на малките мозъци.