През първата нощ те се разбрали денем на кормилото да стои Мери, защото слънцето недвусмислено щяло да й показва накъде е изток — посоката, от която те бягали, и накъде е запад — посоката, в която се намирало предполагаемото изобилие и спокойствие на остров Балтра. А капитанът щял да се ориентира по звездите нощем.
Който не бил на мостика, трябвало да нрави компания на *Уейт, и междувременно да подремне. Несъмнено вахтите са продължавали много дълго. От друга страна, това изпитание щяло да трае кратко, понеже според изчисленията на капитана, Балтра се намирал на около четирийсет часа от Гуаякил.
В ония времена човеците са били толкова плодовити, че конвенционалните взривове имали малки, или почти никакви дълготрайни биологични последици. Дори в края на проточили се войни не си личало населението да намалява. Винаги имало толкова много новородени, че сериозните усилия да се ограничи прирастът чрез насилие били обречени на провал. Като изключим атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, трайни увреждания имало толкова, колкото когато „Баиа де Дарвин“ порел вълните и се носел без път в океана.
Именно способността на човечеството да помага за бързото заздравяване на раните си чрез раждане на бебета давало кураж на много хора да възприемат експлозиите най-вече като шоубизнес, като възвишена театрална форма на самоизява.
Но онова, което човечеството щяло да изгуби (като изключим мъничката колония на Санта Росалия), било нещо, което океанът никога нямало да изгуби, докато се състои от вода, а именно: способността раните му да заздравяват бързо.
Що се отнася до раните на човечеството, то си ги запазило завинаги. А силните експлозиви престанали да бъдат клон от шоубизнеса.
Да, ако човечеството беше продължило да лекува собственоръчно нанесените си рани със съвокупление, тогава моята история за колонията на Санта Росалия щеше да се превърне в трагикомедия с главен герой суетният и некадърен капитан Адолф фон Клайст. Времетраенето й щеше да бъде по-скоро няколко месеци, отколкото милион години, понеже заселниците никога нямаше да станат заселници. Щяха да си останат просто хора на пустинен остров, след време открити и спасени.
Между тях щеше да има и един свенлив капитан, изцяло отговорен за мъките им.
Но само след една нощ плаване капитанът все още можел да вярва, че всичко е наред. Скоро идвало време Мери Хепбърн да го смени на кормилото, и тогава той щял да й даде следните указания: „Гледай слънцето да е цяла сутрин над кърмата, а цял следобед — над носа“. Като най-неотложна задача за себе си капитанът схващал нуждата да спечели уважението на пътниците. Те го видели във възможно най-лошата светлина. Надявал се, че докато стигнат до Балтра, може да забравят пиянството му и да си казват, че той им е спасил живота.
Ето още едно нещо, което хората някога можели, а вече не могат да правят: да се наслаждават в съзнанието си на събития, които още не са се случили и не се знае дали ще се случат. Майка ми много я биваше в това отношение. Според нея един ден баща ми, вместо да пише научнофантастични романи, щял да напише нещо, което много хора искат да прочетат. Тогава сме щели да живеем в нова къща в красив град, да се обличаме с красиви дрехи и така нататък. Майка ми ме караше да се чудя защо Господ изобщо е правил такива усилия, та да създаде действителността.
Както казвал „Мандаракс“:
„Въображението не пада по-долу от другите пътувания, а струва много по-евтино!“
И така, капитанът стоял полугол на мостика на „Баиа де Дарвин“, но в мислите си се намирал на остров Манхатан, където били по-голямата част от парите му, а и повечето му приятели. Канел се по някакъв начин да се добере до там от Балтра и да си купи хубав апартамент на „Парк авеню“, а Еквадор можел да върви по дяволите.
Действителността се намесила. Изгрявало едно съвсем истинско слънце. Оказало се, че със слънцето има малък проблем. Цяла нощ капитанът си представял, че плават на запад, което означавало, че слънцето ще изгрее точно откъм кърмата. Въпросното слънце обаче, макар да било откъм кърмата, клоняло по-скоро към десния борд. Затова той завъртял кормилото наляво, докато слънцето заело желаното място. Големият мозък, виновен за коригираната от капитана грешка, му внушил убедително, че грешката е дребна и едва отскоро, и че е направена, понеже на зазоряване звездите избледнели. Големият мозък на капитана искал да спечели уважението на душата му не по-малко, отколкото самият той искал да бъде уважаван от пътниците. Мозъкът му си имал собствен живот, ала идвало времето, когато капитанът щял да поиска да го уволни, понеже го е заблуждавал.