А Доналд застанал под дървото и започнал да лае по него.
Робърт се страхувал да слезе и стоял там цял час, докато Мери, заинтригувана защо Доналд лае толкова дълго и толкова монотонно, не излязла от къщи и не избавила Робърт.
Когато Робърт слязъл, повдигало му се от страх, пък и се отвращавал от себе си. И наистина повърнал. След това (а бил изцапал обувките си и маншетите на панталоните) той казал: „Аз не съм мъж. Аз просто не съм мъж. Вече изобщо няма да те безпокоя. Вече няма да безпокоя нито една жена.“
Разказвам тук тази история на Мери, защото капитан Адолф фон Клайст щял да има същото ниско мнение за качествата си, след като пет денонощия избивал като с миксер пяната от океана, без да стигне до какъвто и да е остров.
Намирал се много далече на север, прекалено далече на север. Така че всички ние се намираме много далече на север, прекалено далече на север. Аз не бях гладен, Джеймс Уейт, разбира се, също не изпитваше глад, както бе замразен долу, в кухненския хладилник. Кухненското помещение, макар и без крушки и илюминатори, все още можеше да се осветява призрачно от нагряващите се елементи на печките и фурните. И водопроводната система работеше. От всички кранове течеше вода — и топла, и студена.
Така че жадни нямаше, но всички бяха изгладнели. Изчезна Казак, кучето на Сълини, и аз не слагам звездичка пред името му, понеже Казак е мъртъв. Момиченцата канка-боно го отмъкнали, докато Сълини спяла, удушили го с голи ръце, одрали го и го изкормили не с друго, а само с нокти и зъби. Опекли го във фурната. Засега никой не знаел, че са го направили. Бездруго кучето вече се хранело от собствената си плът. Когато го убили, то било кожа и кости.
И да беше стигнал до Санта Росалия, за Казак нямало бъдеще, дори при невероятното положение на острова да има мъжко куче — защото Казак бил кастриран. Единственото, което Казак можел да остави след смъртта си, било да създаде на косматата Акико, чието раждане предстояло, детски спомен за куче. И при най-добро стечение на обстоятелствата Казак нямало да живее толкова дълго, та да му се радват другите деца на острова, а той да върти опашка и така нататък. А лаят му нямало как да запомнят, понеже Казак не лаел.
6.
В случай, че някой се трогне до сълзи, искам да кажа за безвременната кончина на Казак следното: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен“.
Ще кажа същото и за смъртта на Уейт: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“
Този кисел коментар, отбелязващ малкото, което могат да постигнат в живота повечето от нас, независимо колко дълго живеят, не е мое изобретение. Чух го най-напред изказан на шведски на едно погребение още докато бях жив. Покойникът във въпросната погребална церемония беше неприятен тъпак, надзирател в корабостроителницата, на име Пер Олаф Розенквист. Почина млад (според преценката за „млад“ от онова време), защото също като Джеймс Уейт беше наследил увредено сърце. Отидох на погребението заедно с един приятел оксиженист, който се казваше Ялмар Арвид Бострьом — не че сега е от значение как се е казвал някой преди милион години. Когато излизахме от черквата, Бострьом рече: „Е, все пак от него не можеше да се очаква, че ще съчини Деветата симфония на Бетовен.“
Попитах го дали този пример за черен хумор си е негов, а той каза, че го е чул от дядо си, немец по произход, който като офицер през Първата световна война бил натоварен да организира погребването на загиналите на Западния фронт. Обичайно било за войниците, новаци в тази работа, да размишляват философски над нечий труп, върху чието лице се готвели да изсипят лопата пръст, какво щял да направи, ако не бил умрял толкова млад. Имало много цинични подмятания, които един ветеран можел да каже на такъв замислен новобранец, едно от които било: „Не се безпокой. Все пак от него не е можело да се очаква да съчини Деветата симфония на Бетовен“.
Когато и мене самия ме погребаха млад в Малмьо, само на шест метра от Пер Олаф Розенквист, на излизане от гробището Ялмар Арвид Бострьом каза същото и за моя милост: „Е, все пак не можеше да се очаква, че Лиън ще напише Деветата симфония на Бетовен“.
Спомних си за този коментар, когато капитан фон Клайст гълчеше Мери, че плаче за смъртта на човек, смятан от двамата за Уилард Флеминг. Корабът плаваше само от дванайсет часа, и капитанът все още с лекота изпитваше превъзходство над Мери, пък и всъщност над всички.