Като й нареди да държи курс на запад, той добави:
— Губиш си времето да плачеш за напълно чужд човек. Сама ми каза, че той не е имал роднини, нито се е занимавал с нещо смислено. Каква полза да го оплакваш?
Моментът беше подходящ, за да кажа с глас, който не излиза от живо тяло: „И положително е нямало да съчини Деветата симфония на Бетовен“.
После фон Клайст си позволи шега, макар че тя не прозвуча особено смешно.
— Като капитан на кораба — каза той, — аз ти заповядвам да плачеш само ако има причини за това. Сега няма причини да плачеш.
— Но той ми беше съпруг — рече Мери. — Смятам да приема ритуала по бракосъчетанието съвсем на сериозно. Може да ти се стори смешно, но е така. — Уейт все още беше там, а не прибран в хладилника. — Той е дал много на хората, и щеше още много да даде, ако го бяхме спасили.
— И какво толкова прекрасно им е дал? — попита капитанът.
— Той знаеше повече от всеки друг за вятърните мелници — обясни Мери. — Казваше, че можем да затворим каменовъглените и урановите мини, че само с вятърни мелници и най-студените области на света могат да станат топли като Маями, щата Флорида. Уилард беше много скромен човек — добави тя.
— Така излиза — съгласи се капитанът.
Сто и осем часа по-късно се оказало, че капитанът открито си съперничи с репутацията на споменатия скромен пример за подражание.
— Ако Уилард беше жив, щеше да знае точно какво трябва да правим — казала Мери.
Капитанът напълно бил загубил самочувствието си, и макар че му оставали още трийсет години живот, никога не си го възвърнал. Не смятате ли, че това е истинска трагедия? Чувствал се жалък, когато Мери му се присмивала.
— Готов съм да приема всякакви предложения — рекъл той. — Само ми кажи какво би направил чудесният Уилард, и аз с радост ще го направя.
По това време той бил уволнил своя мозък и управлявал кораба по съветите на душата си, като потеглял ту в една, ту в друга посока. Дори остров с размерите на кърпичка би накарал фон Клайст да се разплаче от благодарност. Но отново и отново слънцето — или точно отпред, или над кърмата, над десния или левия борд — залязвало.
На долната палуба Сълини Макинтош викала кучето си.
— Каза-а-к, Ка-за-а-к! Виждал ли е някой моето куче?
— Не е горе! — извикала в отговор Мери.
После, като се мъчила да си представи как би постъпил Уилард, тя споделила хрумването си, че „Мандаракс“, освен че е часовник, преводач и така нататък, може би действа и като радиостанция. И предложила на капитана да отправи зов за помощ чрез компютъра.
Капитанът нямал представа какво е „Мандаракс“. Смятал, че това е „Гокуби“, защото имал „Гокуби“ в Кито, в чекмеджето за носни кърпи, заедно с копчетата за ръкавели, игли за вратовръзки и часовници. Получил го като подарък от брат си за Коледа, но не виждал ползата от компютъра. Смятал го за поредната играчка, но поне едно знаем за него: че в никакъв случай не е радиостанция.
Сега той претеглил на ръка „Мандаракс“, смятан за „Гокуби“, и казал на Мери:
— Готов съм да се лиша от дясната си ръка, ако този боклук е радиостанция. И се кълна, че дори пресветият Уилард Флеминг не би могъл да изпрати или да получи съобщение посредством един „Гокуби“!
— Може би ще престанеш да бъдеш толкова самоуверен за всичко! — рекла тя.
— Хрумвала ми е и тая мисъл.
— Тогава изпрати SOS! — настоявала Мери. — Няма да ни навреди.
— Естествено, че няма да ни навреди — съгласил се капитанът. — Напълно права си, госпожо Флеминг. Няма да ни навреди.
И той заговорил в малкия микрофон на „Мандаракс“, повтаряйки носово международно известната преди милион години дума, съобщаваща за кораб в бедствено положение: „Мейдей2, мейдей, мейдей…“
После обърнал екрана на „Мандаракс“ така, че двамата с Мери да прочетат отговора, който може да се появи там. По случайност проникнали в тази част от интелекта на компютъра, която липсвала при „Гокуби“, и знаела много цитати на всевъзможни теми, включително и за месещ май. На малкия екран изникнали следните напълно загадъчни думи: