Милион години! Боже мили, милион години! И той не се шегуваше. Колкото и лош баща да беше, той винаги удържаше на думата си, и никога не ме лъжеше преднамерено.
Направих една крачка към него, но не и втора. Приличах на женски синеног рибояд в началото на брачния танц. Както и при брачния танц, несигурната първа крачка е началото на часовниковото тиктакане, което после става неудържимо. Вече се бях променил, макар още да се намирах далече от прахосмукачката. Тътенът от машинното отделение на „Баиа де Дарвин“ се чуваше по-слабо, а металната горна палуба стана прозрачна, така че виждах долу в главния салон как момиченцата канка-боно оглозгват костите на своята невинна сестра Казак.
Първата крачка към баща ми ме накара да се замисля за тези индианчета, за Мери на наблюдателната площадка зад гърба ми, за Хисако Хирогучи и нейния зародиш в тоалетната, за угнетения капитан на мостика и за сляпата Сълини, а и за трупа в огромния хладилник: „Защо трябва да ме е грижа за тези непознати хора, роби на страха и глада? Какво общо имат те с мене?“
Когато не направих втора крачка към него, баща ми каза:
— Не спирай, Лиън. Няма време за свенливост.
— Още не съм приключил проучването си! — възпротивих се аз.
Бях си избрал да стана призрак, понеже в това занимание имаше допълнителна изгода — възможност да чета чужди мисли, да узная истината за миналото на даден човек, да виждам през стени, да бъда на няколко места едновременно, да изследвам задълбочено защо тази или онази ситуация е добила определен вид, и да имам достъп до цялото човешко познание.
— Татко, дай ми още пет години! — помолих се аз.
— Пет години?! — възкликна той и започна да ми се подиграва заради трите предишни уговорки, които направих с него: „Още един ден, татко!“, „Още един месец, тате!“, „Още шест месеца, татенце!“
— Но аз научавам толкова много за това какъв е животът, какви механизми го движат и какъв е всъщност смисълът му! — казах аз.
— Не ме лъжи — рече баща ми. — Аз лъгал ли съм те някога?
— Не, сър — потвърдих аз.
— Тогава и ти не ме лъжи.
— Сега ти Господ ли си? — попитах аз.
— Не — каза той. — Все още съм само твоят баща, Лиън, но ти не ме лъжи. Колкото и да подслушваш, друго освен информация не си събрал. Все едно, че колекционираш картички с бейзболисти или капачки от бутилки. Има ли полза от тая информация, да не си „Мандаракс“?
— Само още пет години, баща ми, татко, тате, татенце!
— Няма да стигне за онова, което се надяваш да узнаеш — каза ми той. — И по тези причини, момчето ми, давам ти честната си дума, че ако ме отпратиш сега, няма да се върна цели милион години. Лиън, Лиън! — умолително извика той. — Колкото повече узнаеш за хората, толкова повече ще се отвратиш. Мислех си, че след като беше изпратен от хората, смятани за най-мъдри в родината ти да се биеш в една почти безкрайна, неблагодарна, ужасяваща и в крайна сметка безсмислена война, ти си вникнал достатъчно в същността на човечеството и наученото може да ти послужи за цялата вечност! Трябва ли да ти казвам, че тези прекрасни животни, за които явно искаш да научиш все повече и повече, изпитват тъпашка гордост, че имат оръжия, готови да влязат в употреба всеки миг с гаранцията, че ще изтребят всичко живо? Трябва ли да ти казвам, че когато се гледа отгоре, тази някога красива и пълна с изобилие планета напомня болните органи на Рой Хепбърн по време на аутопсията, и че явните ракови образувания, нарастващи заради самото нарастване, изяждащи и отравящи всичко, са градовете на твоите любими човешки същества? Трябва ли да ти казвам, че тези животни така са оплескали нещата, че вече не могат да си представят дори собствените им внуци да живеят прилично, и че ще сметнат за чудо, ако стане нещо за ядене или за радост в двехилядната година, до която има само четиринайсет години? Мило момче, също като хората на този прокълнат кораб човечеството се оглавява от капитани без карти и компаси, които всеки миг се занимават само с проблеми, чиято същност е да запазят собственото си достойнство!
Както и приживе, и сега баща ми беше брадясал. Както и приживе, и сега беше блед и мършав. Както и приживе, и сега пушеше цигара. И несъмнено една от причините, поради които се затруднявах да направя още една крачка към него беше, че не го обичах.
На шестнайсетгодишна възраст избягах от къщи, понеже се срамувах от баща си.
Ако в отвора на синия тунел вместо него ми се беше появил ангел, можеше веднага да се пъхна вътре.