Явно Уейт е бил някаква мъжка маймуна: вървял е изправен и е имал необикновено голям мозък, чиято цел, както можем да се досетим, е била да контролира ръцете му, а те били коварно подвижни. Можел е да опитоми огъня. И да използва сечива.
Речникът му може да се е състоял от десет и повече думи.
Когато корабът потънал, от хората на острова единствено капитанът имал брада. Година след това щял да се роди синът му Камикадзе. Тринайсет години по-късно на острова щяла да се появи втора брада: брадата на Камикадзе.
Както казвал „Мандаракс“:
Докато дошло време корабът да потъне, колонията била вече на десет години, а капитанът, понеже нямал достатъчно храна за размисъл, нито достатъчно занимания, се превърнал в голям досадник. Прекарвал значителна част от времето си в околностите на единствения островен водоизточник — извор в подножието на кратера. Когато хората идвали, за да си налеят вода, той ги посрещал така, сякаш бил любезният и всезнаещ господар на извора, негов пръв помощник и пазител. Капитанът обяснявал дори на канка-боните, които не разбирали нито дума английски, какво е състоянието на извора този ден — описвал църцоренето от процепа в скалата като „много изнервено“, „много бодро“, „много мързеливо“ и какво ли не още. Църцоренето всъщност не се променяло и оставало все същото от хилядолетие преди заселването на колонията, а и до днес се е запазило, макар че хората вече не се нуждаят от него. Ето какъв бил механизмът му (и не било задължително да си завършил военноморската академия на САЩ, за да разгадаеш тайната): кратерът представлявал огромна вдлъбнатина, в която се събирала дъждовна вода, скрита от лъчите на слънцето под много дебел слой вулканични отпадъци. Имало пукнатина, през която водата бавно изтичала.
При цялото време, с което разполагал, капитанът не успял да подобри състоянието на извора. Повече не можело и да се желае — водата непрестанно капела от процепа в базалта и се стичала в естествено езерце десет сантиметра по-долу. Това езерце било (и все още е) с размерите на клозетната чиния в тоалетната до главния салон на „Гърмящия транспарант“. Ако езерцето се изпразнело, с помощта или без помощта на капитана, според изчисленията на „Мандаракс“ за двайсет и три минути и единайсет секунди то отново се препълвало.
Как бих могъл да опиша залеза на капитана? Ще трябва да кажа, че той бил напълно отчаян. Но е сигурно, че е щял да се чувства така и без да попадне на пустинния остров Сайта Росалия.
Както казвал „Мандаракс“:
„Купища хора живеят в тихо отчаяние“.
А защо тихото отчаяние било толкова разпространено страдание, особено сред мъжете? Тук отново ще изкарам на сцената единствения истински злодей в моята история: свръхголемия човешки мозък.
В днешно време никой не живее в тихо отчаяние. Купища хора живеели в тихо отчаяние преди милион години, защото дяволските компютри в черепите им не били склонни към въздържание и безделие — те непрестанно търсели все по-предизвикателни проблеми, предоставени им от живота.
Смятам, че вече описах почти всички критични събития и обстоятелства около чудотворното оцеляване на човечеството, стигнало до наши дни. Представям си ги като ключове с необикновена форма за множество заключени врати, и последната врата води към съвършеното щастие.
Един от тези ключове несъмнено бил фактът, че на Санта Росалия нямало сечива, с изключение на несигурната комбинация от кости, клонки, камъни, риби черва — и птичи черва.
Ако капитанът разполагал с истински сечива: лостове, кирки, лопати и така нататък, той положително е щял да намери начин в името на науката и прогреса да задръсти извора, или да го принуди да изхвърли цялото съдържание на кратера само за една-две седмици.
Колкото до равновесието, установено между колонистите и хранителните им запаси, налага се да кажа, че и това по-скоро се основавало на късмета, а не на разсъдъка.
Природата решила да бъде щедра и храна имало в изобилие. Пернатите по другите острови преживявали добри периоди, затова изпращали на Санта Росалия емигранти от свръхнаселените птичи пазари, за да заемат гнездата на изядените от хората свои събратя. Нямало обаче такъв естествен механизъм, за да възстанови броя на морските игуани, защото те не плували на дълги разстояния. Но отблъскващият вид на тези скрофулозни влечуги и съдържанието на техните карантии принудили хората да ги използват за храна само в мигове на тежки лишения по отношение на който и да е вид храна.