Выбрать главу

Клетата *Мери се опитала да го догони, но не била в състояние да попречи на толкова едър мъж. Гледала безпомощно как той хвърля *"Мандаракс" на място, което се оказало с дълбочина три метра. Плитчината имала рязък наклон, като гърба на морска игуана.

Виждала го на дъното. Безценното наследство, което обещала да остави на Акико след смъртта си. И храбрата стара дама се хвърлила да го спасява. При това успяла да го сграбчи, но в този миг една голяма бяла акула изяла и нея, и „Мандаракс“.

*Капитанът страдал от загуба на паметта, затова не можел да си обясни защо водата е окървавена. Той дори не знаел в коя част на света се намира. Най-много се изплашил, когато го нападнали птици. А това били безвредните чинки вампири, най-разпространените пернати на острова, които се интересували от раните му, получени от лежането. За него обаче птичките били нещо ново и ужасяващо.

*Капитанът размахвал ръце и викал за помощ. Долитали все повече и повече чинки, и той дотолкова повярвал, че те искат да го убият, че скочил във водата, където бил изяден от акула чук. Очите на тази твар са в края на стълбчета — дизайн, усъвършенстван от закона за естествения подбор преди много, много милиони години. Акулата чук е безпогрешно винтче в механизма на Вселената. В нея няма дефект, нуждаещ се от усъвършенстване. И може да се твърди със сигурност, че не й е бил необходим по-голям мозък, отколкото е имала.

Какво би правила акулата с един по-голям мозък? Щяла да съчини Деветата симфония на Бетовен ли?

Или може би е щяла да напише следните стихове?

„Целият свят е сцена, а всички мъже и жени са просто актьори. Определено е кога да влизат, и кога да излизат. И всеки човек — в своето време играе много роли…“
Уилям Шекспир (1564–1616)

14.

Изписах тези думи във въздуха — с върха на показалеца на лявата си ръка, която също е въздух. Майка ми беше левачка, и аз съм левак. Между човешките същества днес вече няма леваци. Хората използват плавниците си в съвършена симетрия. Майка ми беше червенокоса, червенокос беше и Андрю Макинтош, макар че съответните им деца — аз и Сълини — не наследихме техните бакърени коси. А и човечеството не ги наследи, нямаше как да ги наследи. Вече няма червенокоси хора. Лично аз изобщо не съм виждал албинос, но сега и албиноси няма. Сред тюлените от време на време все още се появява някой албинос. Преди милион години такива кожи са щели да се ценят високо, за да ги намятат на оперни представления и благотворителни балове.

А дали от кожите на съвременните хора биха се получили хубави палта за някогашните им прадеди? Не виждам причини това да не е можело да стане.

А дали се притеснявам, че пиша без материален израз, с въздух върху въздух? Не, защото моите думи ще бъдат трайни толкова, колкото всичко, написано от баща ми, от Шекспир, от Бетовен или от Дарвин. Излезе, че всички те са писали с въздух върху въздух, и ето, сега аз грабвам следната мисъл на Дарвин от спокойната атмосфера:

„Прогресът е много по-всеобхватен, отколкото регресът.“

Вярно е, така е.

Когато започваше моят разказ, изглеждаше, като че земната част от часовниковия механизъм на Вселената е заплашена от ужасна опасност, защото много от съставните й елементи — тоест, хората — вече не прилягаха никъде, и съсипваха всичко останало, включително и себе си. Тогава бях склонен да твърдя, че всичко е безвъзвратно погубено.

Но не е така!

Благодарение на известни модификации в дизайна на човеците не виждам причини защо земната част на този часовников механизъм да не продължи да тиктака вечно — така, както тиктака сега.

Ако човечеството е доведено до състояние на хармония със себе си и с останалата част от Природата от някакви свръхестествени същества или от човечета с летящи чинии (тези любимци на моя баща), аз не съм забелязал такова нещо. Готов съм да заявя под клетва, че ремонтът бе извършен от закона за естествения подбор без всякаква странична помощ.

Във воднистото пространство на Галапагоския архипелаг най-голям брой оцелели имаше сред най-добрите риболовци. Онези, чиито ръце и крака най-много наподобяваха плавници, бяха най-добрите плувци. Издадените челюсти се оказаха по-подходящи за улавяне и стискане на рибата, далеч по-подходящи, отколкото ръцете. А всеки риболовец, прекарващ все повече и повече време под водата, положително е хващал повече риба, ако тялото му е имало по-обтекаема, по-аеродинамична форма, и е бил с по-малък череп.