Този лекар беше единственият човек извън Коухоуз, щата Ню Йорк, чувал името на баща ми.
Бях отишъл чак до Банкок, Тайланд, за да узная, че поне в очите на един човек моят отчаяно дращещ баща не е живял напразно.
Шведът така ме разплака, че се наложи да ми сложи успокоителна инжекция. Когато се събудих час по-късно на кушетката в кабинета му, той ме наблюдаваше. Бяхме сами.
— По-добре си ли чувстваш? — попита ме шведът.
— Не — отговорих аз. — А може и да съм по-добре. Не знам.
— Докато спа, мислих върху твоя случай. Мога да ти предпиша много силно лекарство, но ти сам ще решиш дали искаш да го пробваш. Трябва да си изцяло наясно със страничните явления.
Реших, че ми обяснява колко устойчиви са станали сифилитичните микроорганизми към антибиотиците, благодарение на закона за естествения подбор. Но големият ми мозък отново грешеше.
Докторът каза, че негови приятели могат да подготвят прехвърлянето ми от Банкок в Швеция, ако искам да потърся политическо убежище.
— Но аз не зная шведски! — казах.
— Ще го научиш — успокои ме той. — Ще го научиш, ще го научиш.