— Частите от телата на жертвите — заключи агент Уилямс. Хънтър кимна.
— И убиецът завършва, като казва: „Истинската красота трябва да живее вечно. Аз се грижа за това.” Как мислите, че се грижи за това?
Гарсия и двамата агенти на ФБР си размениха разтревожени погледи.
Хънтър се обърна към Фишър:
— Мисля, че ти си права, Ерика, че убиецът вероятно създава нещо като „галерия на мъртвите”, но не от снимки, които прави на местопрестъпленията. Той създава галерията си от частите на телата на жертвите. За него те са много повече от обикновени трофеи. Те са образци на истинска, рядка красота, която не може да бъде копиран, възпроизведена или наподобена, и единственият начин, по който убиецът може да е сигурен, че тези образци ще живеят вечно, е, като ги съхранява.
Хънтър отново привлече вниманието на останалите към снимките на бюрото.
— Убиецът не създава изкуство. Той го колекционира.
79
Вратата се затвори зад него с приглушен звук, но мъжът не помръдна. Не и веднага. Стоеше и се любуваше на стаята, която беше създал със собствените си ръце.
Беше му отнело близо две години да преобрази пространството в мазето си точно в онова, което искаше, но времето и усилията, които вложи, очевидно си заслужаваха. Стаята — галерията му — беше великолепна.
Той затвори очи и вдъхна застоялия въздух в стаята със странна форма. Докато въздухът минаваше през ноздрите му, внасяйки със себе си много познат химичен мирис, кожата му настръхна.
Обожаваше тази миризма.
Мъжът стоя със затворени очи една минута. Наслаждаваше се на всяка секунда и се оставяше да го обземе трепетно очакване. Чувстваше как белите му дробове се разширяват и свиват с всеки дъх, сърцето му ускорява ритъма си и мускулите му леко се напрягат.
Доволен и някак опиянен от екстаза на всичко това, той отвори очи, запали лампите и отново съсредоточи вниманието си върху стената срещу него, на която бяха наредени дървени лавици, разделени на отделения с различна големина. Във всяко имаше буркан от прозрачно стъкло, осветен със специално осветление, направено така, че да изпъкват детайлите на съдържанието на бурканите.
Мъжът се приближи до галерията си и спря. Усмихна се и се възхити на работата си… на уникалната си колекция.
Вдигна дясната си ръка и докосна единия буркан с връхчетата на пръстите си. Кожата му се допря до гладкото, прозрачно стъкло и през тялото му премина нова вълна на въодушевление, която го изпълни с енергия.
Той дръпна ръката си и се втренчи в празния буркан.
Планът му беше почти готов. Най-дръзкият му замисъл досега. Скоро бурканът щеше да бъде запълнен, но първо трябваше да даде на ФБР урок, който никога нямаше да забравят.
80
— Ами местопрестъпленията, които са инсценирани като платно на картина? — попита Ерика Фишър. — Случайно ли е това?
— Може би всъщност не са били инсценирани като платно на картина — отговори Хънтър и веднага реши, че е по-добре да обясни логиката си. — Ние виждаме онова, което искаме да видим. Така работи човешкият мозък. Отначало, когато сте мислели, че убийството на Кристин Ривърс е отмъщение срещу Ейдриън Кенеди, вие сте успели да свържете израза на латински — Красотата е във връзката — с тази теория. Предположили сте, че убиецът има предвид роднински връзки. Същото се е случило и с втората жертва и второто местопрестъпление. Свързали сте израза на латински — красотата е в очите на гледащия — с теорията, която сте имали тогава, като сте смятали, че убиецът има предвид нещо, което е видял Албърт Грийн. Това е малко вероятно, но все пак възможно. Третото убийство, на Линда Паркър, слага края на версията за отмъщение. Не сте могли да свържете трите жертви в акт на възмездие. Разбираемо е, че след два месеца търсене в погрешни посоки и задънени улици ФБР е отчаяно. След това се появява нова вероятна версия, която се вмества в третото местопрестъпление, но не и в другите. И пак, отчаянието, напрежението, безсилието и необходимостта от отговори принуждават човешкия мозък да възприема различни гледни точки, и ние направихме именно това. Бяхме отчаяни. Нуждаехме се от нещо, върху което да работим, защото не разполагахме с нищо. Теорията за произведения на изкуството беше възможна, затова с версията за отмъщение ние оформихме възгледа си, намерихме линия на разследване и я вписахме.
— Не правим ли същото и с тази нова теория за колекционер? — попита агент Фишър. — Признавам, че тази версия се вмества малко по-добре от всичко друго, което обмисляхме преди това, но не е по-малко налудничава. Пък и идеята какво всъщност прави убиецът — дали създава произведения на изкуството с местопрестъпленията си, или колекционира редки части на човешкото тяло, които взима от жертвите, за да ги съхрани, — не ни води по-близо до залавянето му.