В последния доклад до Комисията по търговия, наука и транспорт в американския Сенат беше изчислено, че киберпрестъпността в Съединените щати носи незаконни печалби от близо деветстотин милиона долара годишно. Така киберпрестъпността е най-доходният нелегален бизнес и надминава трафика на наркотици, фалшификациите и дори порнографията. Не беше изненадващо, че сега „Киберпрестъпност” е най-големият отдел във ФБР, с два пъти повече агенти в сравнение с другите, включително отдел „Убийства”.
Мишел Кели, шефката на отдел „Киберпрестъпност” във ФБР в Лос Анджелис, току-що беше приключила съвещание с двама от най-добрите си програмисти, когато Хънтър, Гарсия и агенти Фишър и Уилямс влязоха в голямата и неприятно студена стая.
Мишел погледна двамата детективи и на лицето й се изписа озадаченост.
Хънтър и Гарсия също я забелязаха веднага в другия край на стаята. И как можеше да не я забележат? Мишел Кели изобщо не изглеждаше като типичен агент на ФБР, нито пък имаше вид на компютърен маниак, както си го представят повечето хора.
Трийсетгодишната Мишел Кели беше висока метър и седемдесет, с дълга, боядисана черна коса и изтънен бретон, който падаше на челото й като на тийнейджърка пънкарка и скейтърка. Дълбоките й зелени очи бяха очертани с тежък грим — черна очна линия и лилави сенки. На лявата си ноздра имаше тънка сребърна халка и още една в десния край на долната устна. Беше облечена с черни джинси и черна тениска с лимоненозелен череп, над който беше написано името на групата „Килсуич Ингейдж”.
— Детективи Хънтър и Гарсия — каза тя, когато се приближи до малката група. Въпреки че на лицето й все още беше изписана озадаченост, тонът й беше сърдечен и радушен. — На какво дължа удоволствието?
Те се ръкуваха.
— Познавате ли се? — попита агент Фишър.
— Да — отговори Хънтър. — Мишел и отдел „Киберпрестъпност” на ФБР ни помогнаха да решим един случай на серийни убийства преди две години.
— Здравейте — каза Мишел и протегна ръка на двамата агенти на ФБР. — Ръцете й бяха изрисувани с татуировки от китките до раменете. — Аз съм Мишел Кели… или… официалната ми титла е специален агент Мишел Кели. Шеф съм на този отдел.
Ако се опита да прикрие изненадата си, агент Фишър претърпя пълно поражение.
— Шеф сте на отдел „Киберпрестъпност” в Лос Анджелис? — попита тя.
Мишел се намръщи.
— Точно така. Защо? Проблем ли има? — Отмести очи към Хънтър, сякаш питаше: „Коя е кучка, по дяволите?“
— Не — отговори Фишър. — Няма абсолютно никакъв проблем — професионално се отметна тя. — Само че очаквах да видя някого, който прилича повече на луд професор, отколкото на рокзвезда.
— Благодаря — отвърна Мишел. — Ще го приема като комплимент. — Отстъпи крачка назад и огледа групата. — Това очевидно не е лично посещение. — Въпреки че се обърна към всички, погледът й се спря на Хънтър. — Затова какво мога да направя за вас този път?
— Има ли по-уединено място, където можем да говорим? — попита агент Фишър и огледа голямото помещение с прегради за работни места, пълно е високотехнологично оборудване. Навсякъде примигваха светлини. На стените бяха наредени мегамонитори, които показваха географски карти, движещи се изображения и ледове с кодове, които Ерика нямаше представа какво означават или за какво се използват. Из цялото пространство бяха разпръснати множество бюра с агенти, които трескаво пишеха на компютрите си.
— Разбира се — отговори Мишел. — Елате с мен.
Тя ги поведе към кабинета си, който се намираше в отсрещния край на етажа.
— Тук по-добре ли е? — попита, когато затвори вратата на кабинета си, който макар и просторен, беше претъпкан с книги.
— Много по-добре — отвърна агент Фишър. — Благодаря. Случаят е деликатен.
— Не са ли такива всичките?
Мишел изчака всички да седнат и после се настани зад бюрото си.
— Е, за какво става дума?
Агент Фишър й разказа от какво се нуждаят.
Мишел слушаше, без да я прекъсва.
— Вече имаме екип, който проверява дали жертвите са били в една и съща здравна застрахователна компания — каза в заключение Ерика Фишър. — Искаме да знаем колко трудно е да се хакне някоя от тези бази-данни и да се потърси нещо определено.
— Погледнато отвън, ужасно трудно — отговори Мишел. — Но може да се направи. И ако убиецът наистина намира жертвите си по този начин, готова съм да се обзаложа, че единствената база-данни, която е хакнал, принадлежи на „Юнайтед Хелт Груп”.
— Най-голямата здравна застрахователна компания в Съединените щати — отбеляза Хънтър.