85
Мъжът беше прекарал близо цяла седмица, добавяйки финалните щрихи към плана си и уверявайки се, че всичко ще стане точно така, както го е предвидил. Планът му беше сложен и дързък. Много по-смел и по-сложен от всичко, което беше правил досега. Всеки детайл трябваше да бъде изпипан и безупречен. Нямаше място за грешки, но от друга страна, той никога не беше допускал грешки. Беше твърде умен за това.
Днес, след като купи евтин телефон с предплатена карта и старомоден фотоапарат „Поларойд”, трябваше само да направи две фини настройки в системата в последната минута — нищо голямо, само малко регулиране тук-там, — и довечера щеше да може да извърши последния си тест. Ако всичко минеше по план, а нямаше причина да не стане така, мъжът щеше да потегли рано сутринта и до утре щеше да я има.
И после щеше да започне истинското забавление.
Както винаги правеше, той вече беше пътувал до мястото, където живееше момичето. Щом идентифицираше мишената, втората стъпка винаги беше да я види с очите си. Където и в страната да се намираше. Така получаваше много по-ясна представа каква е мишената и кой е най-уместният подход към нея. Мъжът винаги ги наблюдаваше най-малко два пъти, преди да ги вземе, за период не по-малко от двайсет и четири часа всеки път, търсейки схеми, установени практики, нещо и всичко, което може да улесни задачата му.
Отклони се само веднъж — докато проучваше Линда Паркър, чиято ежедневна програма се беше оказала твърде натоварена и непредсказуема. Ето защо той реши да отиде при нея преждевременно.
Представяйки се за чуждестранен фотограф, мъжът си резервира тричасова фотосесия с манекенката в студио недалеч от дома й. Знаеше, че ходът е рискован, но също така съзнаваше, че трябва да заличи следите си, и нямаше как някой да го проследи чрез резервацията за фотосесия.
С новото момиче обаче не беше необходимо да прибягва до никакви трикове. Тя беше най-предсказуемата от всички, което в известен смисъл се очакваше, като имаше предвид коя е.
Мъжът погледна часовника си, включи компютъра и се облегна назад на стола. Докато си представяше какво ще се случи през следващите няколко часа, той имаше чувството, че хиляди игли пробождат тялото му и го инжектират с някакъв нов наркотик, който наелектризира вените му.
Мъжът се усмихна, когато съзря отражението си в тъмния монитор на компютъра.
Време беше да се залови с дегизировката си.
Наближаваше моментът да вземе момичето.
И вече нямаше да е господин Милостив.
86
— Не яж толкова бързо, Чикита — каза детегледачката, която живееше в дома й, докато наливаше на момичето още една чаша ябълков сок. Винаги я наричаше „Чикита”, което означаваше „момиченце” на испански. — Защо ядеш толкова бързо?
Детегледачката, която беше петдесет и четири годишна, с къса черна коса и добри, тъмнокафяви очи, все още говореше с лек пуерторикански акцент, въпреки че живееше в Америка от четирийсет години.
Преди да отговори, момичето сложи в устата си още една лъжица чили кон карне.
— Защото е вкусно… и съм гладна.
Гледачката се намръщи.
— Не е по-различно от всички други пъти, когато съм ти готвила чили кон карне.
— На мен ми е вкусно — отговори момичето и изяде още една лъжица. — Всеки път е вкусно.
— Вкусно, а? Благодаря ти, Чикита. И все пак, вкусно или не, не яж толкова бързо. Ще те заболи коремът. Трябва да дъвчеш храната, преди да я преглътнеш. И пий сока си.
— Пия го — отвърна момичето, довърши вечерята си, взе чашата със сока и го изпи на три големи глътки. — Ето… виждаш ли?
— Какво те прихваща днес, Чикита? Да ти стане лошо ли искаш?
— Не. И нищо не ме прихваща. Всичко е абсолютно наред.
— Момичето стана от масата и сложи чинията и чашата си в миялната машина.
Гледачката виждаше, че в момичето има нещо различно, но каквото и да беше, явно беше нещо хубаво. От сутринта детето изглеждаше щастливо.
— Ще отида да довърша домашното си и после си лягам — каза момичето.
— Не искаш ли десерт? Има още чийзкейк?
— Хм. Може би не тази вечер.
— Добре. — Гледачката направи гримаса. — Какво има, Чикита? Нещо не е наред. Ти никога не пропускаш десерта.
— Всичко е наред. Само трябва да внимавам какво ям. Не искам да стана грамаден дебел балон.
— Какво? — стъписано попита детегледачката. Момичето беше слабичко. — Някой в училище ли ти каза нещо за теглото ти?
— Не.
— Можеш да ми се довериш, Чикита. Някой ли ти каза, че трябва да внимаваш с килограмите?