Някои твърдят, че точно преди да умреш, за момент пред очите ти преминава целият ти живот. В случая с Карлос един-единствен спомен… един-единствен образ пробягна пред очите му в секундите, преди в гърдите му да се взривят трите куршума и стената зад него да се изпръска с кръв.
Той видя образа на съпругата си Ана, която му се усмихваше.
92
Хънтър току-що беше влязъл в третото заграждение за коне вляво, когато чу три силни изстрела, които се разнесоха от другата страна на коридора.
Той не вярваше в предчувствие, шесто чувство, инстинкт на ченге или каквото и друго го наричаха, но в момента при звука на трите изстрела изпита чувството, че в тялото му влезе призрак и взе част от душата му.
Отказът да повярва го смрази на място и мозъкът му престана да функционира за половин секунда. Когато отново заработи, Хънтър изскочи от заграждението като направлявана ракета.
— Карлос — извика той, когато стигна до коридора. Гласът му отекна силно в проливния дъжд. — Ерика.
Никой не отговори.
— Карлос.
Мълчание.
Хънтър взе решение на място и като предположи, че двамата е Гарсия се движат с една и съща скорост, бързо се приближи до вратата на третото заграждение вдясно и рязко я отвори.
Вътре нямаше никого, но когато пристъпи две крачки навътре в помещението и го освети с фенерчето си, той видя кръв, разплискана по рамката на вътрешната врата, която свързваше второто и третото заграждение.
— Не. Не. Не. — Хънтър се втурна натам и сърцето му потъна в най-мрачната от всички бездни. На пода в локва кръв, лежеше партньорът му.
В същия момент в заграждението влезе агент Фишър през вратата срещу онази, до която стоеше Хънтър.
— Не — извика тя с треперещ глас. Очите й бяха зачервени от плач.
— Какво се случи? — попита Хънтър и коленичи до Карлос.
— Не знам — отговори Фишър. — Проверявах коридора, както се уговорихме. И после чух изстрели и се втурнах в първото заграждение.
— Той има пулс — каза Хънтър, след като допря два пръста до каротидната артерия на Гарсия. Гласът му беше изпълнен със страх и в същото време с надежда. — Има пулс. Къде е линейката, по дяволите?
Навън, близо до заграждението, в което бяха, се чу силен трясък на две врати.
В очите на Хънтър блесна огън.
— Остани при Карлос — заповяда той на агент Фишър, скочи на крака и приготви оръжието си. — Притискай раната и веднага повикай линейка. Аз отивам да търся кучия син.
— Идвам с теб — отговори тя.
— Не. Ще стоиш тук при Карлос. Накарай го да говори. Не му позволявай да заспи. И се обади за проклетата линейка.
Хънтър изскочи от заграждението. Решителността и гневът го караха да действа на автопилот.
Той излезе в коридора и се огледа наляво и надясно, но покривът течеше почти отвсякъде.
„Накъде, Робърт — запита се наум той. — Наляво или надясно, накъде? Избирай… сега.“
Хънтър избра дясно, далеч от предната врата, през която се бяха проврели, и към заграждението, което все още светеше. Вървеше бавно и на всеки две крачки се обръщаше на триста и шейсет градуса — наляво, надясно, зад него, пак напред. На седмата крачка той чу странен шум в слушалката в ухото си, който продължи само една секунда. Робърт спря и се огледа в двете посоки. Нищо. Той отстъпи крачка назад.
Отново чу бръмчене. Звучеше като атмосферни смущения.
— Какво става, по дяволите? — Хънтър разтърси глава напред и назад няколко пъти.
Пращенето продължи.
Той присви очи и пак се озърна надясно и наляво. Не видя нищо. Не можеше да губи повече време да размишлява върху звука. Трябваше да продължи по-нататък, но когато пристъпи напред, чу, че агент Фишър го вика.
— Робърт.
Хънтър погледна в посоката, от която се разнесе гласът й.
Тя стоеше на вратата на четвъртото заграждение вдясно, онова, покрай което току-що беше минал. Оръжието й беше насочено право към него.
— Моля те, хвърли пистолета, Робърт — каза Ерика с треперещ глас.
— Какво? — Той примига учудено.
— Пистолетът, Робърт. Хвърли го.
Мозъкът на Хънтър се смрази. В абсолютно нищо нямаше логика.
— Какво? — повтори.
— Веднага, Робърт.
Хънтър вдигна лявата си ръка, за да й даде знак, че ще направи каквото му е казала, и бавно сложи пистолета си на земята.
— Ритни го — заповяда тя.
Той ритна пистолета към нея.
— Ти ги застреля, нали?
— Не знаех, че ще се наложи да ги застрелям — отговори агент Фишър и очите й отново се насълзиха.