— Няма да дойде щурмови екип. Нито линейка, нали?
Тя поклати глава.
— Не знаех, че ще трябва да ги застрелям. Не исках, но той държи дъщеря ми. — Очите й се стрелнаха наляво. — Не. Той заслужава обяснение. Всички заслужаваха.
— Какво?
Хънтър проследи погледа на агент Фишър, но там нямаше нищо. Той изведнъж осъзна какво пропуска. Ерика не говореше на него, а на човека, с когото комуникираше чрез предавател в дясното си ухо. Затова беше разпуснала косата си — за да скрие предавателя.
Хънтър огледа още веднъж мястото. Статичният шум, който беше чул преди малко. Сега разбра, че това е било електронно смущение срещу неговия предавател. Вероятно от камери, които предаваха на живо.
Някой ги наблюдаваше през цялото време.
Хънтър почувства, че нещо стисна гърлото му. Как можа да не забележи нищо?
— Той държи дъщеря ми, Робърт — повтори агент Фишър. По лицето й се стичаха сълзи и гласът й трепереше. — Тя е на четиринайсет години и страда от синдрома на Даун. Ако не правя каквото ми казва… той ще я убие.
Хънтър не откъсваше очи от оръжието в ръката й, което трепереше като гласа й.
— Тя е всичко, което имам, и аз съм всичко, което има тя. Не мога да му позволя да я убие, Робърт. Не мога да му позволя да ми я отнеме.
Хънтър отмести поглед към лицето й. Очите й го молеха за прошка.
— Съжалявам, Робърт — каза Фишър. В гласа й прозвуча искреност. — Много, много съжалявам, но трябва да защитя дъщеря си. — Тя преодоля треперенето на ръката си с пистолета.
Хънтър нямаше представа колко пъти агент Фишър натисна спусъка този път, но чу само първия изстрел, и неизвестно защо този единствен гръм прозвуча много по-силно от всеки друг изстрел, който беше чувал.
93
Няколко часа по-рано
На булевард „Уилшър”, някъде на късата отсечка между Бевърли Хилс и Уестуд Вилидж, имаше каньон от небостъргачи, дълбок една редица. Сградите изглеждаха малко не на място в Лос Анджелис, сякаш някой беше откраднал част от Ист Сайд в Горен Манхатън и го бе сложил в градската мрежа на Лос Анджелис. Апартаментът, който ФБР бяха дали на специален агент Ерика Фишър, се намираше на шестия етаж в един от онези небостъргачи.
Агент Фишър си тръгна късно от централата на ФБР и кара до малкото виетнамско кафене, което беше открила само на една пряка от жилищния блок, където живееше, но вместо да се нахрани там, както бе направила три пъти преди това, когато ходи там, тя взе храна за вкъщи. Днес не беше говорила с дъщеря си и искаше да й се обади, преди Хедър да си легне.
Тъкмо сложи храната на кухненския плот, когато видеодомофонът пред външната врата на сградата иззвъня. Ерика се намръщи. Не очакваше гости, въпреки че агент Уилямс понякога се отбиваше, без да й се обади предварително.
— Ало — каза тя в микрофона.
Човекът, когото видя на видеоекранчето, беше млад и гладко избръснат мъж с кафява бейзболна шапка.
— Пратка за Ерика Фишър.
Тя не очакваше никакви пратки, но ФБР имаше навика да й изпраща папки, без да я предупреди предварително.
— Бихте ли я оставили на портиера?
— Трябва ми личен подпис, госпожо.
Агент Фишър се втренчи в мъжа на малкия екран.
— На коя фирма сте куриер?
— „Диливър Ел Ей”, госпожо. — Мъжът вдигна служебната си карта, така че да влезе в обхвата на камерата. — Доставяме по всяко време. Денем и нощем.
— Стойте там. Ще сляза.
Фишър слезе долу за по-малко от минута.
— Ерика Фишър? — попита младият мъж, когато се срещнаха в преддверието на жилищния блок.
— Да, аз съм.
Той й даде квадратна картонена кутия — петдесет на петдесет сантиметра и дълбока двайсетина сантиметра.
Ерика я погледна заинтригувано. Беше ясно, че кутията не е изпратена от ФБР.
— Бихте ли се подписали, моля? — попита куриерът и й подаде подложка за електронен подпис.
— От кого е? — попита тя, докато търсеше подател на гърба на кутията. Нямаше нищо.
Мъжът повдигна рамене.
— Аз само взимам пратките от депото и ги разнасям, госпожо.
— И фирмата, в която работите, се казва „Диливър Ел Ей”?
— Точно така. — Той й даде визитна картичка.
Агент Фишър се подписа на подложката и я върна на куриера.
— Приятна вечер — пожела й той, излезе от сградата и се качи на мотопеда си.
Ерика се върна в апартамента си. Любопитството надделя, тя използва кухненски нож и разчупи печата на кутията. Вдигна капака и спря озадачена. В кутията имаше мобилен телефон, сложен върху черно кожено сако.
— Какво е това, по дяволите?
Мобилният телефон в кутията изведнъж започна да звъни, уплаши я и я накара да подскочи.