— Копеле!
Тя се втренчи в телефона за няколко секунди.
— Какво става? В „Матрицата” ли съм?
Телефонът продължи да звъни.
Агент Фишър го гледа още няколко секунди и най-после го взе.
— Ало?
— Здравей, специален агент Ерика Фишър. — Гласът от другата страна на линията беше мъжки, на човек между трийсет и четирийсет и пет години. Освен това мъжът говореше с досаден монотонен глас и лек акцент, който тя не можа да определи.
— Кой се обажда?
— Човекът, когото ти нарече „поредният жалък нещастник”. Психопат. Онзи, за когото ти каза, че обвинява обществото за проблемите си. Човекът, който за да компенсира за множеството си комплекси, е решил да си играе на Господ.
— Какво?
— Да, специален агент Ерика Фишър. Помниш ли пресконференцията в Тусон? Аз съм онзи, който не е интелигентен, умен, талантлив, изобретателен, надарен, артистичен и така нататък. Това са твои думи, нали?
Агент Фишър най-после разбра с кого говори и на челото й избиха капчици пот.
— Ако извадиш сакото от кутията — продължи мъжът, — отдолу ще намериш плик. В плика има няколко снимки, които съм сигурен, че ще ти се видят много интересни. Защо не ги погледнеш?
— За какво говориш?
— Виж снимките, специален агент Фишър. — Тонът му беше твърд.
Тя извади сакото от кутията, взе плика и бързо го разкъса. Вътре имаше пет моментални снимки. Когато Ерика ги видя, сърцето й спря.
Всичките пет фотографии показваха дъщеря й Хедър, завързана за неудобно на вид легло. Момичето не изглеждаше наранено, но очите му бяха зачервени и кожата около тях беше протрита от плач. Агент Фишър никога не беше виждала дъщеря си толкова тъжна.
— Какво… — Тя се помъчи да си поеме дъх. — Какво е това?
— Точно каквото изглежда, специален агент Фишър. Дъщеря ти е при мен. Използвах фотоапарат „Полароид”, за да знаеш, че снимките не са фалшиви. Не са монтирани. Това е реално и се случва.
— Кучи син! — изкрещя Ерика. — Кълна се в Бога, че ако от главата й падне дори един косъм, ще те убия, чуваш ли? Ще те убия!
— Чувам те много добре — спокойно рече мъжът. — А сега ти ме чуй.
— Тя е на четиринайсет години, извратено чудовище, с умственото развитие на десетгодишно дете, или не си осъзнал, че страда от синдрома на Даун?
— О, разбрах и ако мислиш, че ми пука, тогава си сбъркала професията си. Аз съм психопат, забрави ли? Ти ми постави тази диагноза. Психопатите не проявяват чувства към другите човешки същества, не помниш ли, специален агент Фишър?
Ерика не можеше да разсъждава ясно. Мислеше само за дъщеря си.
— Тя е на четиринайсет години — повтори тя, този път преглъщайки сълзите си.
— Ако искаш дъщеря ти да живее, по-добре прави точно каквото ти казвам. Ако не го направиш, обещавам ти, че ще я одера жива. И ще избода очите й.
— Боже мой… не.
— Мисля, че си видяла на какво съм способен, затова знаеш, че това не е празно обещание. Правило номер едно: не затваряй телефона. Направиш ли го, дъщеря ти умира. — Последва съвсем кратка пауза. — Кое е правило номер едно?
Ерика правеше всичко възможно да удържи сълзите си, но гласът й все още трепереше.
— Дай ми да говоря с нея. Искам да говоря с дъщеря си.
Мъжът очакваше това искане. Беше напълно естествено.
— Кое е правило номер едно? — отново попита той.
— Да не затварям телефона — отговори агент Фишър. — Дай ми да говоря с Хедър. Искам да говоря с дъщеря си.
— Разбира се, но преди да го направя, искам да облечеш сакото, което е в кутията.
— Какво?
— Черното кожено сако, облечи го — повтори мъжът.
— Защо?
— Облечи го или ей-сега ще нараня дъщеря ти. И не забравяй, не затваряй телефона.
Агент Фишър взе сакото и забеляза, че е по-тежко, отколкото очакваше.
— Какво е това сако?
— Облечи го.
Тя изпълни заповедта.
— Добре, облякох го. А сега ми дай да говоря с дъщеря си.
— Левият горен вътрешен джоб — каза мъжът. — Там има малък бутон. Включи го.
— Какво? Шегуваш ли се?
— Не е бомба, специален агент Фишър. Аз не съм терорист — обясни той. — В четири от копчетата на това сако има камери, които предават на живо, използвайки връзката по телефона, който държиш. Камерите трябва да бъдат включени, затова използвай бутона в джоба и го натисни… веднага.
Ерика знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини. Тя потърси бутона, намери го, затвори очи и го натисна.
Не последва експлозия.
Агент Фишър изпусна затаения си дъх.
— Готово — каза мъжът. — А сега размахай ръка пред сакото, моля.