— Разбрано, сър — едновременно отговориха четиринайсет гласа.
— Ето какво ще направим — продължи агент Ричардсън. — Който и да е този човек, той няма представа, че идваме за него тази сутрин, затова елементът на изненада е на наша страна и искаме да остане така. Няма да вдигате шум. Щом влезете вътре, сигнализирайте само с ръце. Водачите на екипите ще поддържат минимален радиоконтакт. Запомнете, че ако това е нашият човек, той е отговорен за смъртта на най-малко петима човека, единият колега агент. Заподозреният е умен и много изобретателен, но хубавото е, че не би трябвало да носи оръжие. Лошото е, както споменах, че той държи като заложница малко момиче, което може да е в къщата. Нямаме информация за това и по тази причина искам всички да сте нащрек. Името на момичето е Хедър. Тя е на четиринайсет години. Страда от синдрома на Даун и е дъщеря на специален агент от ФБР. — Той вдигна таблет, на чийто екран имаше портретна фотография на Хедър. — Това е тя и днес момичето е нашият приоритет. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Идеята е да задържим жив Артър Уебър, затова използвайте смъртоносна сила само ако е абсолютно необходимо, но ако тази необходимост покаже грозното си лице, искам да го застреляте без колебание.
— Разбрано.
Специален агент Ричардсън огледа елитния взвод — четиринайсет яки, безстрашни и непреклонни елитни командоси, на които би поверил живота си.
— Добре — каза в заключение той. — Щом влезете вътре, отваряйте си очите на четири и проверете всяко кътче. Пригответе се и с Божията благословия, нека хванем кучия син.
100
Трите екипа се движеха бързо и безшумно и с лекота преминаха през портите и моравата за нула време. ФБР вече се беше свързало с фирмата за алармени инсталации, която обслужваше къщата на Артър Уебър, и цялата система беше изключена без знанието на собственика, затова не беше необходимо да си правят труда да заобикалят електрически вериги или да прекъсват жици.
Докато се приближаваха към къщата, екип „Алфа“ заобиколи към задната врата, а екипи „Бета“ и „Гама“ останаха при предния вход.
— Екипи „Бета“ и „Гама“ са на позиция. Край — съобщи водачът на екип „Бета“ по предавателите в ушите им.
— Добре — отговори агент Ричардсън и кимна на единия командос, който пъхна фиброоптичен кабел с миниатюрна камера под задната врата. Камерата беше свързана с тринайсетсантиметров монитор.
— Чисто — каза командосът, кимна на агент Ричардсън и се залови с ключалките на вратата.
— Екип „Алфа“ също е на позиция. Край — отвърна агент Ричардсън.
— Готово — каза командосът, когато отключи ключалките.
— Задната врата е отворена — докладва агент Ричардсън в микрофона. — Влизаме. Край.
— Предната врата е отворена — отговори водачът на екип „Бета“. — Влизаме. Край.
Носейки прибори за нощно виждане най-нова технология, трите екипа влязоха в къщата през двете врати и като духове в гробище обиколиха стаите, които познаваха само от строителния план.
Екип „Гама“ нахлу през предната врата и стигна до стълбището, което водеше към втория етаж на къщата точно за три секунди. Една секунда по-късно и екипът беше горе.
Екип „Бета“ последва екип „Гама“, огледа партера от входното фоайе и след това се придвижи към дневната.
Екип „Алфа“ влезе в къщата през кухнята. Вратата, която водеше към мазето, беше идентифицирана на строителната карта и се намираше до голям хладилник с двойни врати в южната стена.
— Отключена е — сигнализира на водача на екипа си командосът, който пръв стигна до вратата.
„Той вероятно е долу“ — помисли си агент Ричардсън и направи знак на останалите от екипа да продължат във формация двама по двама, като единият прикрива другия. Той щеше да върви най-отпред.
Вратата водеше до широко бетонно стълбище. Над главите им имаше електрическа крушка, точно след вратата, но беше угасена. Агент Ричардсън направи знак на екипа си, че ще тръгнат към следващата врата в дъното. Между първата и втората врата имаше дванайсет крачки.
Вратата в дъното също беше отключена. От другата страна нямаше лампа. Ричардсън посочи на командоса зад него да отвори вратата, а останалите от екипа нахлуха в следващата стая. Ричардсън сви пръстите на едната си ръка един по един. Три… две… едно.
Екипът се втурна през вратата и се озова в широко помещение с дървени лавици на стената срещу тях. Рафтовете бяха разделени на отделения с различна големина и всяко съдържаше буркан от прозрачно стъкло. Във въздуха се разнасяше миризма като в лаборатория.