„Какво е това, мамка му? — зачуди се агент Ричардсън, когато всички от екипа съсредоточиха вниманието си върху съдържанието на бурканите.
Те провериха стаята и се придвижиха към втората врата, която също беше отключена. От там излязоха в коридор със стени от блокчета сгуробетон, бетонен под и бял таван с продълговати лампи, които бяха запалени.
За да предпазят командосите от ослепяване, приборите за нощно виждане моментално се приспособиха към новата светлина. Командосите обаче бързо ги махнаха от очите си.
След десетина метра коридорът зави наляво.
Екипът се движеше безшумно и предпазливо.
— Говори водачът на екип „Гама“ — чу се глас в слушалката на агент Ричардсън. — На горния етаж е чисто. Никой от обектите не е тук, но намерихме някаква контролна стая. Има импровизирано командно табло и не по-малко от десет монитора. Опитахме се да ги включим в случай, че може да ни дадат представа къде се намира момичето, но видяхме само заснежени екрани. Ако са получавали образ от предаващи камери някъде, връзката е прекъсната. Има и дъска, изписана с чертежи на активирани дистанционно моторчета и електрически ключове за осветление. Според схемите моторчетата трябва да бъдат поставени на плъзгащи се врати някъде, за да се отварят и затварят дистанционно, затова бъдете изключително бдителни. Край.
— Прието, екип „Гама“ — отговори Ричардсън. — Подозираме, че обектът, поне единият от тях, може да е тук долу в мазето. Обезопасете контролната стая и чертежите и чакайте по-нататъшни инструкции. Край.
— Прието. Нуждаете ли се от помощ там долу? Край.
— Не, водач на „Гама“. Край.
Командосите от екип „Алфа“ завиха зад ъгъла на коридора и видяха две врати в стената вляво от тях. Под първата врата струеше светлина. Втората беше тъмна.
Ричардсън даде знак на екипа си, че ще влязат през първата врата. Всички се подготвиха.
Единият командос опря гръб в стената вдясно от вратата и много внимателно натисна дръжката. Две секунди по-късно, когато я натисна до долу, той кимна на агент Ричардсън, показвайки, че вратата е отключена.
Ричардсън отново започна да отброява с пръсти.
Три…
Две…
Едно…
Командосът отвори вратата с едно-единствено плавно движение. След част от секундата останалите четирима членове на екип „Алфа“ нахлуха в стаята.
101
— Мама няма да дойде да те вземе — каза мъжът, пъхна дистанционното управление в джоба на панталона си и започна да надява ръкавици на ръцете си. — Никой няма да дойде за теб… освен аз.
Може би се дължеше на искреността в тона на гласа му или може би защото момичето долови опасност във всяка негова дума, но когато той стигна до нея и сложи ръка на лявото й рамо, тя загуби контрол. Страхът, който беше започнал като пърхане в стомаха й, бързо се разпространи из цялото й тяло и се изрази в неудържимо треперене, и сълзите, които се бяха събрали в очите й, започнаха да се стичат по бузите й.
Без да може да помръдне, вцепенена от неподправен страх, Хедър се подмокри.
Мъжът я изгледа с отвращение. Заобиколи я и застана пред нея. В същия момент вратата на малката стая, в която се намираха, се отвори и вътре нахлуха петима командос и от „Специални оръжия и тактика” към ФБР.
Въпреки стъписването си мъжът бързо плъзна ръка от рамото към гърлото на момичето и го притисна до себе си.
— Не мърдай! — извикаха едновременно пет гласа и пет щурмови винтовки „М16” се прицелиха в едно и също място от пет квадратни сантиметра на гърдите на мъжа.
— Пусни момичето! — заповяда агент Ричардсън. Гласът му беше спокоен, но изпълнен с решителност.
Мъжът не отговори. Голямата му и силна ръка обхващаше изцяло врата на момичето и пръстите му се срещаха на тила й. Не се нуждаеше от другата си ръка, за да прекърши врата й.
— Пусни момичето — повтори агент Ричардсън. — Всичко свърши. Знаеш, че не можеш да победиш.
— Не съм сигурен — каза мъжът. Очите му се стрелнаха надолу към ръката му и после отново се върнаха на петимата командоси.
Хедър се помъчи да диша през носа, но въздухът срещаше препятствия в ноздрите й и главата й се разтресе от усилието. Сълзите й мокреха ръцете на мъжа.
— Всичко е наред, Хедър — каза агент Ричардсън. Макар че говореше на момичето, погледът му остана прикован в мъжа, който стоеше пред него и я държеше за врата. — Майка ти ни изпрати. Ние работим с нея. Ще те заведем у дома, миличка.
Хедър се опита да каже нещо, но мъжът я стискаше силно за шията и гласните й струни можаха да издадат само един слаб писклив звук.