— Сега е подходящ момент да споменем колко е коефициентът му на интелигентност — обади се Хънтър. — Сто и петдесет, което го поставя удобно в категорията на гениите.
Капитан Блейк се намръщи.
— Искам да кажа, че само от книги Артър Уебър е научил толкова много, сякаш е учил в университет от „Бръшляновата лига”. И от там идват всичките му познания в областта на медицината — от книгите.
— Ами компютърната му фирма? — попита капитанът. — Как се е появила? Нали така е натрупал богатството си?
— Да — отговори Хънтър. — И всичко се дължало на гениалността му. От информацията, която събрахме, Артър Уебър има вроден талант за работа с компютри. Започнал да се занимава с тях от много ранна възраст и всичко му било ясно — кодовете, електрониката… всичко. Започнал да създава собствени приложения, когато бил на десет години. И от там всичко ескалирало естествено. Създал фирмата си, когато бил на двайсет и три, и на двайсет и пет вече бил милионер.
— И какво се е случило с него? — попита капитан Блейк.
— Заразил се е с манията за физическо съвършенство на майка си?
— В обратния смисъл — кимна Хънтър.
— Какво означава това, Робърт?
— Ще отнеме безброй терапевтични сеанси на всеки, който би се наел да разнищи историята — обясни Хънтър. — И само при положение, че господин Уебър реши да говори, но обсебеността на майка му несъмнено е оставила в него много по-дълбоки белези от физическите. Белези, които никой пластичен хирург не може да заличи. Но уловката е, че за разлика от майка си и вероятно заради майка си, Артър Уебър не се е стремял да бъде съвършен. Майка му се опитвала да го направи със себе си и с него, но без резултат. Той е знаел това. Виждал го е. Може би дори я е мразел заради това, но все пак се е възхищавал на съвършенството. Нямало как. Внушено му е било вероятно откакто е бил бебе.
— И затова е търсел хора с идеални части на тялото в цялата страна? — недоверчиво попита капитан Блейк.
— Редки и необикновени части — отговори Хънтър. — Но не уродливи, а природно дадени части.
— Тогава той не е мразел тези хора, защото са съвършени — заключи капитанът. — Завиждал им е.
— Да, и ние мислим така — съгласи се Хънтър. — Вероятно затова не ги е измъчвал, но пак ще кажа, че истината за най-черните демони на Артър Уебър ще излезе наяве само ако той реши да говори.
— Майка му е починала преди три години и половина — продължи да разказва Гарсия. — От усложнения след една от козметичните й операции. Това вероятно е объркало още повече ума му. Една година след смъртта й той продал фирмата си и смятаме, че тогава е започнал да замисля колекцията си. С неговите компютърни познания хакването на единната информационна и технологична платформа „Оптум”, за да види медицинските картони на жертвите си, не е било много трудно. Останалото, както се казва, е история.
— Бил ли е набелязал още жертви? — попита капитан Блейк. — Знае ли някой?
— Очевидно да. — Този път отговори Кенеди. — Седемнайсетгодишно момиче от Сентинел, много малък град в Аризона. Тя има хетерохромия. Едното й око е тъмнокафяво, а другото — светлосиньо. Изключително рядко състояние.
— Тя няма представа, че животът й току-що е бил спасен, нали? — попита Гарсия.
Кенеди поклати глава.
— И къде е сега Артър Уебър? — попита капитан Блейк.
— В лечебницата на един от нашите федерални центрове за задържане — отговори Кенеди.
— Лечебница? — учуди се Хънтър.
— Вчера сутринта е получил много сериозно хранително отравяне — поясни Кенеди. — Артър Уебър страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Никога не се е отклонявал от предпочитаните си храни. Стомахът му, изглежда, не е одобрил кухнята в нашия федерален затвор. Поне още не.
Забележката предизвика усмивка на лицата на всички.
103
Сутринта поради повреден камион, който отчасти блокираше един от хлъзгавите пътища по Маршрут 58, на Тайлър Уийвър му отне точно двайсет и осем минути и трийсет и една секунди, за да измине петнайсетте километра от дома си до работното си място. Това беше дванайсетина минути повече от обикновено. Паркирането на колата и придвижването от паркинга за персонала до служебния вход му отне още една минута и двайсет и две секунди. Проверката на охраната, регистрирането, оставянето на чантата в шкафчето му и бързото отиване до тоалетната добавиха още осем минути и четирийсет и девет секунди към времето му. Взимането на кафе от стаята за персонала и вървенето по дългия коридор с формата на буквата „L”, който водеше до контролната стая, продължиха още една минута и двайсет и седем секунди и това означаваше, че на надзирателя в контролната стая на лечебницата във федералния затвор „Лий” с максимални мерки за сигурност във Вирджиния Тайлър Уийвър му отне точно четирийсет минути и осем секунди да измине пътя от вратата на дома си до най-лошия ден в живота си.