Робърт беше получил имейл от Кевин Уайт преди по-малко от час. Имаше копие от доклада на криминалистите и архивиран файл със снимките, направени от фотографа. Хънтър ги разпечатваше от половин час, а след това ги закачаше на магнитната дъска. В същия момент капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета им и влезе.
Барбара Блейк беше станала шеф на отдел „Обири и убийства” преди няколко години, след пенсионирането на дългогодишния капитан Уилям Болтър. Елегантна, привлекателна, с дълга черна коса и интригуващи тъмни очи, които можеха да накарат повечето хора да се разтреперят, капитан Блейк не се плашеше лесно. След толкова години и различни постове в силите на реда много малко неща можеха да я изкарат от равновесие, но през следващата минута тя не пророни нито дума на двамата детективи. Само гледаше снимките на дъската с невярващо изражение.
— Жертвата е била одрана? — попита най-после. Дъхът й сякаш беше секнал.
— Почти цялата, капитане — отвърна Гарсия и се прегърби на стола.
— Жива?
— Не можеше да се определи на местопрестъплението — отговори Хънтър. — Чакаме доклада от аутопсията да го потвърди. Ако ни провърви, може да го получим още тази сутрин.
— Убиецът е отрязал ходилата и ръцете й — добави Карлос.
Блейк задържа погледа си на него за момент и след това отново се втренчи в дъската. Приближи се и се вгледаха в кадър с онова, което убиецът беше изрязал върху гърба на жертвата.
— Какво е това, по дяволите? — Барбара успя да различи няколко букви сред кървавите разрези. — Означава ли нещо?
Гарсия стана.
— На латински е, капитане. — Той отиде до дъската и й показа как би трябвало да са свързани някои линии.
Барбара Блейк стъписано поклати глава и присви очи, опитвайки се да прочете думите.
— Пише „Красотата я обгражда”, капитане.
— Не разбирам — каза тя.
Карлос не страдаше от безсъние, но и той беше спал много малко тази нощ. След като се върна от местопрестъплението с Линда Паркър, Гарсия беше прекарал часове наред в опити да проумее поне част от безумието, което беше видял в онази къща… кръвта, изрязаните в плътта букви, одраното тяло, липсващите ходила и ръце… По какъвто и път да насочеше мислите си, всички завършваха в един и същи кладенец.
— Още е рано, капитане — рече Карлос и се върна на бюрото си. — Но снощи на местопрестъплението се оформи половин версия.
— Добре. И каква е тази половин версия? — заинтригувано попита Барбара.
Гарсия знаеше, че ще навлезе в Страната на лудостта. Отново седна на стола си, сложи лакти на облегалките за ръце и допря върховете на пръстите си.
Убиецът може би се мисли за художник. — Карлос посочи снимките на дъската. — И безумието, което виждаш там, е неговата „творба”, която смята за произведение на красотата.
Капитанът гледаше снимките, но бавно отмести очи към Гарсия.
— Шегуваш ли се? — Тя едва не се задави. — Художник? Произведение на красотата? Моля?
Той кимна.
— За убиеца, може би да.
— Това е абсурдно.
Гарсия погледна партньора си за помощ, но не я получи.
— Така е — съгласи се той. — И честно казано, за колкото и изобретателни да се смятаме, никога не бихме измислили такава шантава версия, ако не беше посланието, което е изрязал убиецът на гърба на горката млада жена.
Капитан Блейк намери на дъската снимката, която показваше изрязаните букви.
— Красотата я обгражда? — попита тя. — Така ли се превеждат тези щуротии?
— Да. Знам колко налудничаво звучи, капитане, но има някакъв откачен смисъл.
Барбара го изгледа гневно и вдигна ръце.
— Е, цялата съм в слух, Карлос. Моля те, непременно ме просветли. — Тя взе сгъваемия стол, подпрян на стената, и седна.
Гарсия стана и се приближи до дъската със снимките.
— Виж тези, капитане — започна и посочи фотографиите на стените, мебелите и пода в спалнята на Линда Паркър, всичките оплискани с кръв.
Блейк повдигна рамене.
— Да, и? Това е отдел „Свръхтежки убийства”, нали? Деветдесет и осем процента от всички местопрестъпления, които разследвате, изглеждат така или по-зле.
— Вярно е. Но във всичките има очевидна причина за кръвта. — Карлос поклати глава. — Не и тук.
— Какво? Искаш да кажеш, че не можете да намерите причина за всичката тази кръв? — Въпросителният й поглед се насочи от Гарсия към Хънтър и после обратно. — Ами борба? Отчаяна жертва, обляна в кръв, която се опитва да се отскубне от нападателя и се препъва навсякъде — стените… мебелите… Не е ли вероятно?