— Но латински вече не се говори никъде — възрази Барбара. — Затова ако проследим този ред на мисли, какво ни казва той, като изразява посланието си на латински? Че е от Италия? Или от Латинска Америка?
— Може би — рече Хънтър.
Капитан Блейк допря палеца и показалеца на дясната си ръка до челото си. „Да — помисли си тя. „Определено започва да ме боли главата. “ Тя се поколеба дали да зададе следващия си въпрос, но любопитството й се оказа по-силно.
— Защо изобщо е оставил послание? Само за да ни подскаже откъде е?
Двамата детективи не отговориха.
— Някой да ми каже — настоя Барбара.
— Мания за величие — предположи Гарсия.
— Моля? — Тя се обърна към него.
— Мания за величие, капитане. Една от главните характерни черти на психопатите. Знаеш го. Те се възприемат като превъзхождащи всички останали. Мислят се по-интелигентни, по-красиви, по-силни, по-талантливи, по-изобретателни, по-умни и така нататък. Заради тези заблуди мнозина от тях мислят, че ние, простосмъртните, не можем да разберем онова, което правят… каквото там се опитват да постигнат с убийствата, защото въображението и интелектът ни не достигат такива върхове като техните. — Карлос млъкна, оставяйки капитан Блейк да помисли върху думите му — Убиецът е знаел, при това основателно, че никой трезвомислещ човек няма да възприеме местопрестъплението като произведение на изкуството, ако не ни го каже. — Гарсия посочи две снимки на дъската и продължи: — Изрязаните букви на гърба на жертвата. С тях той ни казва, че размазаните петна кръв по стените не са обикновени, а са размах на четка. Посланието на гърба на жертвата може да е нещо повече от закачка. Може да е подписът му върху платното. Той може би тайно се възхищава на творбата си. Може да възхвалява произведението си.
Капитан Блейк въздъхна тежко. Колкото повече гледаше снимките на дъската, толкова по-малко налудничава й се струваше теорията за произведение на изкуството. Знаеше, че ако това е абсурдно престъпление от страст, убийство за отмъщение, объркал се обир, изблик на гняв или дори извратено и садистично изнасилване, с малко повече въображение, може би кървавата бъркотия в стаята може да се очаква, но не и изрязаните знаци на гърба на жертвата.
Тя мълчаливо тръгна по дължината на дъската. Погледът й се местеше от снимка на снимка.
— Причина за смъртта? — попита Барбара.
— Вероятно загуба на кръв — отговори Карлос. — Но не е официално потвърдено.
— Затова си поискал аутопсия „Ниво нула” — обърна се капитан Блейк към Хънтър. — Защото ако този смахнат изверг е направил всичко това само за да създаде някакво откачено изкуство, тогава е сигурно едно — този тип не се е качил на самолет и не се е върнал там, откъдето е. Щом този изрод мисли, че твори изкуство, тогава всички знаем, че това няма да е единственият му „шедьовър”, нали? Ако не го спрем скоро, убийствата няма да свършат. Ще станат серийни.
Хънтър обезпокоено погледна капитана.
— И мен ме тревожи именно това. Има вероятност той да е убивал и преди.
16
Рискът от зараза не беше единственият фактор, който наложи искане за аутопсия „Ниво нула”. Имаше и друга опасност, която властите по целия свят биха направили всичко, за да избегнат — рискът от паника в обществото. Медиите в Лос Анджелис, които описваха събитията по възможно най-сензационния начин, плащаха на разни хора за информация, и плащаха добре. Те имаха информатори в полицията, пожарната, болниците, правителствените агенции за сигурност и, разбира се, в Института по съдебна медицина.
Журналистите биха ликували и безсрамно биха разпалили повсеместна паника в Лос Анджелис, ако съобщяха новината, че из града се разхожда нов сериен убиец. Най-добрият шанс на Хънтър и лосанджелиската полиция да запазят в тайна историята, поне за известно време, беше да крият колкото е възможно повече подробности.
Насилствените престъпления не бяха рядкост в Града на ангелите. Едно осакатено и одрано тяло, оставено в стая, която направо беше пребоядисана с кръвта на жертвата, със сигурност би накарало хората да се замислят и би породило лавина от въпроси, но не би задействало непременно алармата „сериен убиец”, ако репортерите не надушеха за изрязаните букви на гърба на жертвата. Ако имаше нещо за серийните убийци, което знаеше всеки репортер в Лос Анджелис, това беше, че те са единствените, които дразнят полицията с послания, гатанки, ребуси, рисунки, телефонни обаждания и така нататък. На местопрестъплението поради положението, в което беше оставена жертвата на леглото, само четирима души бяха видели изрязаните букви на гърба на Линда Паркър — Хънтър, Гарсия, Кевин Уайт и фотографът-криминалист Томи. Заедно с доктор Хоув и капитан Блейк те ставаха шестима, но никой от тях не би съобщил информацията на медиите.