— Както казах, капитане, имам само такова чувство, но щом започнах да сумирам нещата — нивото на насилие, способностите на убиеца, посланието, което е оставил, и местопрестъплението като цяло, не изглежда, че това е началната му точка.
— Страхотно. — Капитан Блейк поклати глава. — Всеки път, когато имаш такова чувство, Робърт, трябва да се подготвим за буря от неприятности, а това вече прилича на ураган.
— Има и още нещо — обади се Гарсия.
Тя се обърна към него:
— Няма ли да свърши този кошмар? Сега пък какво има?
Карлос направи гримаса на Хънтър, който най-после взе последната разпечатка от подноса на принтера и я закачи на дъската. Фотографията показваше вледенения котарак на Линда Паркър във фризера.
Капитан Блейк се втренчи в нея и дори тогава не повярва на очите си.
— Какво е… това… по дяволите?
— Котаракът на жертвата — отговори Гарсия. — Намерихме го във фризера.
В стомаха на Барбара започна да се образува дълбока яма. Тя обичаше котките. От осем години имаше Пишльо, зеленоок, червеникавокафяв котарак порода Рагамъфин. Първото му име беше Пухчо, но след първите два месеца и след поредица мокри „произшествия” из къщата Блейк реши да смени името му с по-подходящо.
— Убиецът… — Гласът й заседна в гърлото. — Убил е котарака й?
— Замразил го е до смърт — потвърди Карлос. — На вътрешната страна на вратата на фризера имаше драскотини, косми от козината и парчета от ноктите на котарака.
— Защо? — попита Барбара и стрелна поглед между Хънтър и Гарсия. — Какъв е смисълът да изтезава и убива беззащитно животно? Не е било куче-пазач, от което убиецът е трябвало да се отърве, за да стигне до жертвата, нали?
Тя зачака, но никой от двамата детективи не отговори.
— Това не е риторичен въпрос, момчета — настоя капитан Блейк. Гласът й трепереше от гняв. — Някой има ли теория защо копелето е трябвало да убие котарака, по дяволите? — Тя прикова Хънтър с поглед, пронизващ като лазерен лъч.
Той повдигна рамене.
— Може да го е направил само за да докаже непоколебимостта си.
— Какво? — Барбара отвори широко очи от изумление. — Нахлуването в дома на жертвата, отрязването на ръцете и ходилата й, одирането на тялото й и превръщането на стаята в кървав купон не са ли достатъчни доказателства за непоколебимостта му, а е трябвало да замрази горкия котарак, за да бъде по-ясен? Кой е този тип? Сатаната?
Хънтър се отдалечи от дъската и се подпря на ръба на бюрото си. Когато заговори, гласът му беше абсолютно спокоен:
— Виж реакцията си, капитане. Допреди една минута беше обезпокоена, но нямаше гняв. Щом обаче разбра за котарака… — Той не довърши изречението си. И не беше необходимо.
— И не си сама в реакцията си — добави Гарсия. — С всички нас на местопрестъплението беше така. Когато открихме котарака във фризера, настроението на всички ни се промени, дори на Робърт, а ти знаеш, че той винаги е спокоен и сдържан.
Капитан Блейк задържа погледа си на снимката още малко и после се извърна възмутено:
— Изисква се различен вид извратеност, за да осакатиш и одереш човешко тяло, но да направиш такова нещо на малко животно, което не представлява абсолютно никаква заплаха…
— Шокиращо е, но не и изненадващо — прекъсна я Хънтър.
Тя го изгледа гневно.
— Мнозина психопати започват да проявяват признаци на психопатия на много ранна възраст — напомни й той. — Жестокостта към животните и склонността към умишлени палежи са първите два „ранни признака на психопатия” в списъка. Много серийни убийци са преминали от нараняване и убийства на животни към нараняване и убийства на хора. Това е факт. Затова, да, това е шокиращо, но не и изненадващо.
— Тогава искаш да кажеш, че вероятно имаме работа с напълно безчувствен изрод. Някой, чието ниво на емоционално безразличие към живота като цяло е извън скалата — човек… животно… няма значение, защото изобщо не му пука.
— Не се съмнявам в това, капитане — отговори Гарсия.
— Има и друга вероятност — каза Хънтър, но преди да има възможност да обясни, телефонът на бюрото му иззвъня.
17
Преди да сподели с Хънтър и Гарсия резултатите от аутопсията на Линда Паркър, доктор Каролин Хоув реши да прегледа още веднъж две от находките си, за да бъде абсолютно сигурна. Трийсет и пет минути по-късно, докато все още седеше в зала за аутопсии „Нула”, тя най-после се обади на двамата детективи в Главното управление на полицията.