— Не беше толкова зле, нали? — попита сестрата, почиствайки капчицата кръв, която бликна, след като извади иглата от ръката на Тимъти.
— Не, госпожо. Изобщо не беше зле. Мислех, че ще ме боли, но сгреших.
Медицинската сестра се усмихна още веднъж. Всъщност й беше приятно, че той я нарича „госпожо”, особено със силния си акцент от Алабама, но в него имаше някаква тъга, тъмна меланхолия в очите му, която беше трудно да не забележиш.
— Наред ли е всичко, господин Дейвис? — попита тя, докато залепяше пластир на ръката му, преди да я превърже.
— О, да, госпожо, всичко е чудесно.
Тимъти Дейвис беше ужасен лъжец и не беше необходимо да си експерт, за да го прозреш, но въпреки загрижеността си сестра Аткинс не мислеше, че е нейна работа да настоява за отговори.
— Трябва да държите превръзката на ръката си половин час, а пластира — шест часа — посъветва го тя.
— Да, госпожо. Ще го направя.
— През остатъка от деня може да се чувствате уморен — продължи сестрата, докато помагаше на Тимъти да стане, — дори безсилен, затова никакво вдигане на тежки предмети или напрегната работа, чувате ли?
Той кимна.
— Абсолютно, госпожо.
Роуз Аткинс го насочи по малкия коридор към следващата стая — „бюфетът със закуските”, както я наричаха всички, които работеха в кръвната банка.
— Моля, вземете си колкото искате курабии и сок. Това ще ви помогне да възвърнете нивото на кръвната си захар. Между другото, вегетарианец ли сте?
— О, не, госпожо.
— Добре, тогава, щом се приберете вкъщи, яжте храна, богата на желязо, като червено месо, риба, пиле или дори овесени ядки със сушени плодове, за предпочитане стафиди. Починете си, пийте много течности и утре ще бъдете като прероден.
— Много ви благодаря за помощта, госпожо. Наистина съм ви признателен.
Докато сестра Аткинс се отдалечаваше, Тимъти Дейвис почувства, че в тялото му се разлива приятна топлина. Беше необходимо само едно добро дело. Сега кръвта му можеше да помогне за спасяването на нечий живот. Може би не само на един. Той обаче не знаеше, че това добро дело ще му струва живота.
22
Хънтър изчака Гарсия да влезе в дневната на Линда Паркър и затвори вратата. За момент никой от тях не помръдна, сякаш поради някаква причина трябваше да се приспособят към вътрешността на къщата.
Повечето хора биха се изненадали колко различно изглежда местопрестъплението, след като се изнесат полицията и криминалистите.
Първата забележима разлика винаги беше светлината. Нямаше ги мощните прожектори, които използваха криминалистите, за да разпознават влакна, остатъци и понякога дори прах, на които мястото им не е там. Помещението възвръщаше първоначалното си осветление, естествена светлина, струяща през прозорците, или изкуствена, от лампите в къщата. Значението на тази разлика беше, че престъплението бе станало на комбинацията между тези два вида светлина, а не на яркия, ослепителен блясък на прожекторите на криминалистите.
Вторият главен фактор, който променяше перспективата на местопрестъплението на закрито, беше колко много се променя пространството, когато е безлюдно. Без човешката динамика на криминалисти и полицаи, които се движат насам-натам, всяка стая неизбежно изглеждаше много по-просторна, и къщата ставаше много по-тиха. За един специалист по изготвяне на профили на престъпници, който се опитва да си представи какво се е случило в нощта на престъплението, понякога само тези фактори можеха да окажат огромно значение.
— Знам, че вероятно го казвам всеки път — наруши мълчанието Гарсия, — но тази стая наистина изглежда много по-голяма, отколкото си я спомням.
— Да — отговори Хънтър, приближи се до прозореца в източната стена и дръпна завесите. — Казваш го всеки път.
— Какво правиш? — попита Карлос.
— Доктор Хоув ни каза, че жертвата е загубила живота си някъде между девет вечерта и полунощ в понеделник, нали така? По това време тук не е имало естествена светлина. Исках само да се опитам да почувствам по-добре…
— Да, извинявай, забравих за онова с възприятията, което правиш. — Приятелят му кимна и дръпна завесите на другия прозорец в дневната. Не познаваше друг човек, който да умее да си представя сцената толкова добре, колкото Хънтър.
Двамата детективи отново огледаха дневната и кухнята, а после излязоха в коридора и най-после стигнаха до главното местопрестъпление в дъното.