Също като усещането, което изпитаха, когато влязоха в дневната преди малко, без криминалистите да се движат насам-натам и оборудването им да обсебва мястото, спалнята на Линда Паркър изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото я помнеха. И много по-тъмна. Светлината и пространството обаче не бяха единствената разлика. Въздухът беше тежък и спарен, едва се дишаше, наситен със странна, неописуема миризма на нещо повече от металическия мирис на кръв и противната воня на разлагаща се плът. Хънтър и Гарсия положиха усилия да дишат предимно през устата и огледаха стаята още веднъж, застанали на прага.
— Сега, след като докладът от аутопсията разкри, че жертвата не е изтезавана преди смъртта — рече Карлос — и че не е страдала, хаосът в тази стая започва да изглежда по-малко хаотичен, не мислиш ли?
Като внимаваше да отбягва локвите засъхнала кръв на пода, Хънтър пристъпи по-навътре в спалнята.
— Говориш за теорията за произведение на изкуството, нали?
Гарсия кимна.
— Колкото и налудничаво да звучи, има логика, нали? Първата мисъл на всеки, който влезе в тази окървавена стая, е, че престъплението е прекомерно садистично. Някакъв извратеняк, който изпитва удоволствие от изтезаване и осакатяване на жертвата часове наред, преди най-после да я остави да умре, и от опита си и двамата веднага бихме се съгласили с тази версия. Но според онова, което ни каза доктор Хоув, убиецът не се забавлява по този начин. Няма мъчения, Робърт. Нито страдания. Напротив, жертвата умира за по-малко от две минути. Погледни местопрестъплението и се замисли. Щом убиецът не е садистичен изрод, който се надървя, като изтезава жертвата и я гледа как страда, тогава защо прави всичко това? Защо превръща стаята в кървав празник? Защо осакатява тялото до неузнаваемост? Не се връзва. Дори ако този тип е напълно откачен, достатъчно, за да се опита да облече кожата й като зле прилягащ му костюм, това пак не обяснява размазаните кървави петна навсякъде.
Хънтър отново започна да оглежда внимателно облените в кръв стени.
— Ако се замислим за вероятността убиецът да вижда цялата тази сцена като творба на изкуството — продължи Гарсия, — и ако за него стаята е само платно, тогава очевидната жестокост тук започва да придобива логика, защото изгубва садистичния си подтекст. В очите на убиеца случилото се тук не е лошо или зловещо, а изкуство. Вероятно не е изпитвал гняв към жертвата. Той не извлича удоволствие от властта или надмощието в акта на убийство. Не се зарежда с енергия от страха или страданието. Затова я е убил бързо. И какво е направил веднага след като я е задушил? Отрязал е ръцете и ходилата й. Защо? Искал е да ги запази? Съмнявам се. За да улесни одирането на тялото й, както предположи доктор Хоув? Може би. Аз обаче мисля, че има и друга причина. Мисля, че ги е отрязал, защото там са окончанията на главните артерии и вени на тялото.
Хънтър спря и замислено погледна партньора си.
— За да пресъздаде замахвания като с четка — обясни Гарсия и посочи стените в стаята. — Той се е нуждаел от кръвта й, Робърт. Кръвта е неговата боя, така да се каже.
Хънтър продължи да гледа стените. Отстъпи две крачки назад, направи една вдясно, наклони глава настрана и започна да ги разглежда от друг ъгъл.
Карлос продължи с анализа си.
— Одраното тяло на леглото е централната фигура в живата му картина. За убиеца, страданията на жертвата, ако е имало такива, смъртта й, всичко, е второстепенно — странични щети, за да създаде шедьовъра си.
Хънтър погледна към леглото до южната стена. Въпреки че трупът на Линда Паркър вече не беше там, той лесно си представи цялата сцена заедно с нея, както беше преди.
— Също като примера с Шахматния убиец, който ти даде преди малко — каза в заключение Гарсия. — Този убиец не черпи удоволствие от убийството или насилието в него, а от това, че е постигнал нещо, с което се е заловил. В случая с Шахматния убиец — да подобри рекорд. В този случай — да създаде извратено и гротескно произведение на изкуството.
— Ами жертвата? — попита Хънтър.
— Какво имаш предвид?
— Как е избрана? Ти каза, че за убиеца страданията и смъртта са второстепенни, нали така? Ами самата жертва? Мислиш ли, че и тя е второстепенна? Който и да е, стига убиецът да създаде творбата си? Или е избрал Линда Паркър поради конкретна причина?
Карлос спря до леглото. Окървавените чаршафи все още бяха там.
— Не съм сигурен. Може да я е избрал, защото е било удобно за него.
— Не мисля — възрази Хънтър. — Ако наистина се мисли за художник, и ако това е изкуството, което създава, той не би избрал за удобство централната фигура, Карлос. Художниците обикновено са много категорични в представата си какво искат да създадат. Нещо трябва да го е довело тук. Нещо трябва да го е накарало да избере Линда Паркър.