— Добре, тогава какво мислиш, че може да е? Не може да е свързано с външността й, защото нея я няма в окончателната му композиция. Тя е била одрана, забрави ли? Не е имало значение дали е била чернокожа, азиатка, блондинка, брюнетка, изумително прелестна, грозна като смъртта, каквато и да е. Крайният ефект пак щеше да бъде същият, защото сега се вижда само мускулна тъкан.
— Вярно е — съгласи се Хънтър. — Но аз не бих отхвърлил външността й. Може би за нас, зрителите това няма значение, защото ние виждаме само завършената работа. Или пък може би точно това е било намерението на убиеца — да си помислим, че жертвата няма значение. Но за него е имало. — Той млъкна, когато от предположението на Гарсия в главата му се зароди нова идея. — Тя е била манекенка, нали? Каталози за дрехи, ревюта, такива неща.
— Да, точно така.
— Ами позиране за картини, скулптури, художествени фотографии… Нещо, свързано с изкуството, не с модата?
Очите на Карлос блеснаха, когато извади мобилния си телефон.
— Не знам, но веднага ще възложа задачата на някого.
Докато Гарсия говореше с оперативния отдел, Хънтър отново смени позицията си. Този път се върна до вратата на спалнята и опря лявата си буза до стената.
— Робърт, какво правиш, по дяволите? — попита Карлос, когато приключи с разговора.
— Хващам се за сламки, предполагам.
— Как?
— Не съм сигурен. Може би се опитвам да видя нещо, което го няма.
— Да видиш нещо? Изглежда така, сякаш се опитваш да преслушаш стената.
— Всъщност гледах размазаните петна кръв.
Гарсия се приближи до партньора си.
— Избрал си много странен ъгъл, от който да ги гледаш.
— Именно. Мислех си за буквите, изрязани върху гърба на жертвата и как някои от линиите не бяха свързани правилно. Ако цялата тази сцена наистина е платно, тогава може би също като изрязаните букви, и размазаните петна кръв не са това, което изглеждат на пръв поглед. Може би всичко това представлява нещо друго — образ, второ писмо, послание, — не само разплискана кръв по стените.
Карлос не беше мислил за това, но в думите на Хънтър имаше логика.
— Може би причината да не го виждаме е, защото не го гледаме по правилния начин — продължи Хънтър. — Не съм сигурен. Някои произведения на изкуството са такива — изображението се променя, когато смениш гледната си точка. Но както казах, хващам се за сламки, защото тук нищо не се връзва.
— Може и да се хващаш за сламки — съгласи се Гарсия. — Но мисля, че определено си заслужава да опитаме.
Той се приближи до северната стена и опря в нея дясната си буза.
23
Стаята със закуските в Центъра за кръводаряване в Тусон, Аризона, не беше много просторна, но бе достатъчно голяма, за да побере три малки маси и двамата човека вътре.
Въпреки че нямаше апетит, Тимъти Дейвис се приближи до масата в ъгъла, на която имаше доста беден избор от курабии и бисквити. Огледа няколкото пакета и устните му се изкривиха.
— Не може да се каже, че изборът е голям, нали?
Въпросът беше зададен от високия мъж, който се присъедини към Тимъти до масата. И той, изглежда, не знаеше какво решение да вземе.
— Не, господине — отвърна Тимъти и леко поклати глава. — Проблемът е, че не си падам много по курабии и бисквити.
— Да, разбирам те, друже. Аз също, но за съжаление „Червеният кръст” може да си позволи само това. Мисля, че дори тези пакети са дарения.
— Да, господине, вероятно.
Мъжът се вгледа в Тимъти за момент.
— Аз съм Майк — каза и протегна силна и твърда ръка, която също беше превързана, но по различен начин от ръката на Тимъти. Той обаче не забеляза това.
— Тимъти Дейвис. Приятно ми е да се запознаем, господине.
— Добре, но какво е това „господине”? — попита Майк и се намръщи под козирката на бейзболната си шапка.
— О, моля ви, не се обиждайте, господине. Там, откъдето идвам… Свикнал съм да се обръщам към хората с „господине” или „госпожо”, това е всичко. Нямам предвид нищо лошо.
— Откъде си? — попита Майк и прокара палец и показалец по гъстите си като на морж мустаци. — Нека отгатна — някъде от Дълбокия юг.
Тимъти се усмихна.
— Точно така, господине. Родих се и израснах в Алабама.
— Алабама? Това е много далеч от тук. Е, какво те води в Тусон?