Тя отговори, като повдигна рамене.
Кенеди най-сетне дръпна ръката си, която беше протегнал на Гарсия, и се обърна към Хънтър:
— Как си, стари приятелю? Радвам се, че те виждам отново.
За разлика от Карлос Робърт стисна ръката му.
— Това е специален агент Лари Уилямс — представи го Кенеди. — И очевидно вече сте се запознали със специален агент Ерика Фишър, която трябваше да изпълни заповедта и да изчака.
— Извинявам се, сър, само се опитвах да…
Лекото поклащане на главата на Кенеди беше достатъчно, за да сложи край на извинението на агент Фишър.
— Какво става, Ейдриън? — попита Хънтър. — Защо НЦАНП поема разследването?
— Ами — рече той, почесвайки се под брадичката. — Сложно е.
— Опрости го. — Тонът на Хънтър беше твърд.
Специални агенти Фишър и Уилямс се спогледаха. Никога не бяха чували някой да отговаря така на директора Кенеди, още по-малко детектив от полицията.
Преди Кенеди да успее да отговори на въпроса, вниманието му беше привлечено от дъската със снимките вляво от него. Той затаи дъх и за рекордно време изражението му се промени от изненадано в озадачено.
В същия момент и агент Уилямс забеляза дъската.
— Какво е това, по дяволите? — Той пристъпи към дъската и очите му се стрелнаха от снимка на снимка, а след това погледна Кенеди. — Той е одрал жертвата?
— Ейдриън, защо НЦАНП поема разследването? — с твърд глас повтори Хънтър.
Кенеди въздъхна и го погледна.
— Ами, това, което гледате тук, приятелю мой, не е първата жертва на този убиец — най-после отговори той.
26
Тимъти Дейвис дойде в съзнание и се почувства напълно объркан. Нямаше представа какво му се е случило и защо, нито къде се намира или как се е озовал там. В момента знаеше само, че мракът, който го обгражда, изглежда непрогледен, дотолкова, че за секунда се зачуди дали очите му наистина са отворени. Въпреки всичко обаче започна да го обзема странно чувство за нещо познато, сякаш знаеше, че е бил на това място и преди.
Макар че умът му беше вцепенен, Тимъти замоли паметта си да му помогне, но образите, които изплуваха, бяха разпокъсани и несвързани. Последното, което си спомняше, беше, че… излизаше от Центъра за кръводаряване на „Червения кръст” в центъра на града. Така ли беше?
Да, това определено беше последното, което си спомняше.
Беше дал кръв за пръв път през живота си, но кога се случи това?
Днес?
Вчера?
Миналата седмица? Докато търсеше отговор, в главата му придоби очертания друг спомен и той се сети за нещо друго — не беше сам, когато излизаше от кръвната банка. С него имаше някой. Висок мъж, с когото се запозна там, но не можеше да си спомни името му. Тимъти се помъчи, но ужасното главоболие беше изградило солидна стена между него и повечето му спомени.
— Къде съм, по дяволите?
Веднага щом изрече тези думи, в гърлото му избухна мъчителна болка, сякаш беше преглътнал кълбо разярени огнени мравки. Ръцете му инстинктивно се вдигнаха към врата му и източника на болката, само че не стигнаха дотам. Не се отделиха от тялото му.
— Какво става, по дяволите?
Огнените мравки в гърлото му се разгневиха още повече и той стисна зъби толкова силно, че имаше чувството, че ще се счупят. Тимъти се съсредоточи върху дишането си, опитвайки се да го нормализира, доколкото може.
Вдишай.
Издишай.
Вдишай.
Издишай.
Болката най-после намаля и Тимъти осъзна нещо, което му беше убягвало дотогава — лежеше по гръб върху някаква твърда, неудобна повърхност. Краката му бяха изпънати един до друг и се допираха. Ръцете му бяха прибрани до тялото, с дланите нагоре. Той отново се опита да вдигне ръце и тогава разбра защо не може да ги движи — нещо дърпаше китките му и задържаше ръцете му. Помъчи се да повдигне краката си, но нещо дръпна глезените му.
— По дяволите, какво става?
В гърлото му за трети път избухна болка, но вече не му пукаше. Искаше отговори. Трябваше да разбере какво му се случва. Опита да надигне тялото си и да седне, но нещо го държеше за кръста. Беше обездвижен с невероятна точност и прецизност. Можеше да движи само главата и врата си, но каква полза? Намираше се в абсолютен мрак и нямаше значение дали гледа надясно, наляво или напред. Догади му се, сякаш в стомаха му имаше нещо гнусно, което бавно разлагаше всичко наоколо.
„Мисли, Тим, мисли — каза си той. Нямаше причина да продължава да дразни огнените мравки в гърлото си. — Ти си машинен инженер. Работата ти е да решаваш проблеми. Мисли, по дяволите, мисли! “