— Това би било добро начало — отбеляза Гарсия.
Кенеди кимна на специален агент Уилямс, който извади синя папка от куфарчето си.
Кенеди отстъпи назад от бюрото, сякаш да даде на всички повече пространство.
— И така — започна агент Уилямс. — Хирурга за пръв път привлече вниманието ни преди около два месеца, по-точно на петнайсети февруари.
— Хирурга? — попита Карлос.
— Това е прякорът, който използва ФБР за този извратеняк — обясни агент Уилямс. — Мисля, че причината е очевидна. — Той посочи дъската със снимките. — Но и без това по-нататък ще стигна дотам.
Агент Уилямс извади от синята папка цветна снимка с размери трийсет на двайсет сантиметра на жена и я сложи на бюрото на Хънтър.
— Първата жертва на Хирурга е Кристин Ривърс, двайсетгодишна студентка в университета „Уейн” в Детройт.
Хънтър, Гарсия и капитан Блейк се приближиха да разгледат снимката. Робърт почувства, че в гърлото му се затяга задушаващ възел. Въпреки че момичето на снимката не изглеждаше на повече от седемнайсет, тя му напомни за професор Трейси Адамс. Нежното й сърцевидно лице беше обрамчено със стилно оформена дълга червена коса. Продълговатите й очи бяха сини и блестяха наивно. Устните й бяха чувствени и с тъмночервено червило. Носът й беше заострен, но изящен, а скулите й бяха изпъкнали и с гладки извивки.
— Госпожица Ривърс е родена и израснала в Хамилтън, Охайо — продължи агент Уилямс. — Там живее семейството й. Приета е да учи право в „Уейн” преди две години. — Той прелисти страница от досието, което четеше. — Живяла е в малък апартамент в покрайнините на територията на университета с две други второкурснички — Сюзан Темпъл, също двайсетгодишна, от Мичиган, и Розана Родригес, двайсет и една годишна от Айова. В нощта на тринайсети февруари или утрото на четиринайсети госпожица Ривърс не се прибрала от работата си на сервитьорка в „Ол-Американ Дайнър” в Спрингуелс Вилидж.
— Спрингуелс Вилидж е на около пет километра от мястото, където е живеела — уточни агент Фишър.
— Обикновено как се е връщала вкъщи? — попита Гарсия. — Пеша ли?
— Не, с автобус — отговори Фишър. — Проверихме записите от камерите за наблюдение на всички автобуси и говорихме с всички шофьори, които са работили по маршрута в онази нощ — нищо. Госпожица Ривърс, изглежда, не се е качила на автобус за дома си.
— В колко часа е приключвала работа? — попита Карлос.
— Закусвалнята затваря в дванайсет и половина след полунощ — отговори агент Уилямс. — Според всички, които са били на работа в онази нощ, госпожица Ривърс си е тръгнала сама десет-петнайсет минути след часа на затваряне. Никой не я е забелязал да говори с някого, нито с клиенти, нито с някой друг, който би я поканил на среща, след като свърши смяната й. Някои колеги отишли да пият бира след работа, но госпожица Ривърс казала, че трябва да се прибере вкъщи, защото имала лекции рано сутринта.
— На какво разстояние е автобусната спирка от закусвалнята?
— На една пряка, и преди да попитате, никъде по пътя няма камери за наблюдение.
Агент Уилямс млъкна и зачака други въпроси. Никой не попита нищо и той продължи да разказва:
— Сутринта трупът на госпожица Ривърс бил открит от детройтската полиция в изоставена дървена барака на брега на река Детройт, недалеч от двора на университета. — Агент Уилямс извади четири снимки от синята папка и ги сложи на бюрото на Хънтър. — Тя е била намерена ето така.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна Гарсия.
На лицата на Хънтър и капитан Блейк също се изписа изненада.
— Да, именно, какво е — отвърна агент Уилямс.
29
— Шшшт — прошепна мъжът, който се беше втренчил в очите на Тимъти Дейвис. Тонът му беше успокояващ и насърчителен. — Всичко ще бъде наред, Тим. Сега всичко ще бъде наред. Повярвай ми.
Тимъти примига веднъж… два пъти… три пъти. Моментът беше бавен и летаргичен и въпреки че бяха отворени, очите му бързо помръкваха. Образите, които регистрираха, бяха неясни и изкривени, сякаш гледаше света през дебел найлон.
И ушите му не бяха по-добре. Въпреки че все още чуваше гласа на мъжа, думите не звучаха смислено, не защото бяха несвързани или изречени твърде тихо, а защото мозъкът на Тимъти, сега лишен от кръв, не беше в състояние да ги разбере.
Мъжът отстъпи крачка назад и вдъхна дълбоко мръсния въздух. Бяха изминали два много бавни и трудни часа, особено тъй като той за пръв път опитваше нещо такова. Процедурата беше много по-трудна и отне много повече време, отколкото очакваше, но си заслужаваше.