Кенеди мълча известно време и после отново взе думата:
— Сега вероятно разбираш отчаянието ни, Робърт. Работим по този случай повече от два месеца. Поради приликите в първите две убийства, изградихме няколко версии и се насочихме в няколко посоки в разследването, но третата жертва е като кама в сърцето на онова, върху което работихме досега.
Хънтър, Гарсия и капитан Блейк добре разбираха защо.
— Казахте, че Албърт Грийн е бил намерен в дома си? — попита Робърт.
— Да — потвърди агент Уилямс и извади още шест снимки, които показваха детайли на стаята, в която беше открит Албърт Грийн — спалнята му. На стените нямаше кръв. Нито на пода или мебелите.
— Някакви следи от проникване с взлом? — попита Гарсия.
— Никакви — отвърна агент Уилямс. — Нито следи от борба, но пък каква съпротива може да окаже един осемдесет и четири годишен човек с болни стави?
— Ами съпругата на господин Грийн? — попита Хънтър. — Споменахте, че той е бил женен, нали?
— Бил е женен в продължение на много години — отговори Кенеди, — но съпругата му Елена е починала преди шест години. Албърт Грийн е живеел сам в малка двустайна къща в Мърдок, друг беден и престъпен квартал в Уичита. Дъщеря му живее в Колорадо със съпруга си и двете си деца. Посещавала го два пъти годишно, понякога повече, ако са й позволявали времето и парите. Господин Грийн не е имал човек, който да се грижи за него. Въпреки напредналата си възраст той вършел всичко сам — пазарувал, готвел и чистел къщата. Според всички, с които разговаряхме, Албърт Грийн е бил простодушен, но горд човек. Той бил сам в къщата, когато са го нападнали.
— Кой е открил трупа? — попита Карлос. — И колко време след убийството?
— Един от съседите — отговори агент Уилямс. — Две къщи по-нататък. Господин Моралес, който е на шейсет и девет години. Той също е вдовец и двамата с господин Грийн били най-добри приятели. Прекарвали заедно повечето си дни. Всеки имал ключ за къщата на другия. Сутринта на дванайсети март господин Моралес не видял стария си приятел да седи на верандата, както правел всеки ден. Разтревожил се и почукал на вратата. Никой не отворил, затова господин Моралес използвал ключа си и…
Гарсия кимна. Вниманието му отново беше насочено към снимките на бюрото.
— По-късно може да говорим за подробностите — добави агент Уилямс. — Или може да прочетете материалите от разследването, но това е всичко, с което разполагаме. — Той отстъпи назад от бюрото на Хънтър, сложи синята папка върху металния шкаф и се обърна към дъската със снимките. — Мисля, че сега е ваш ред да ни разкажете за Линда Паркър.
— Преди да го направим, какво ще кажете за двайсетина минути почивка? — предложи Хънтър. — Затворени сме в този кабинет повече от час. Аз например бих отишъл до тоалетната и бих изпил чаша кафе.
— И цигара — добави Кенеди. — В момента с огромно желание бих изпушил една.
Всички в стаята се съгласиха.
Хънтър се присъедини към Кенеди, който запали първата си цигара пред сградата на полицейското управление.
— Трябва да поговорим, Ейдриън.
Тонът на Хънтър обезпокои Кенеди, но изражението му не се промени.
— Разбира се. Казвай.
Хънтър даде на директора на НЦАНП първата портретна фотография на Кристин Ривърс, която им бяха показали.
— Коя е тя? — попита той.
— Какво? Какво имаш предвид? Казахме ви горе. Името й е Кристин Ривърс.
— Разбрах. Искам да знам коя е тя.
— Не следя мисълта ти.
— Напротив. Много добре знаеш за какво говоря, Ейдриън. Престани с шикалкавенето. Коя е тази жена… всъщност?
33
— Започвам да огладнявам — каза полицай Джак Палмър от полицията в Тусон, Аризона, когато зави надясно по Ист Сънрайз Драйв. — Какво ще кажеш? Да си вземем тако или нещо друго?
— Идеята не е лоша — отговори партньорката му, полицай Даяна Бишъп, докато оправяше колана си. — В момента с удоволствие бих хапнала бурито.
— „Бланко Такос”? — попита полицай Палмър.
— Добре. Или там, или в „Ел Пуеблито”. И двата са страхотни.
— „Бланко Такос” е по-близо — отбеляза Палмър и бързо направи обратен завой.
Пет минути по-късно те си бяха поръчали бурито „Ал Пастор” и двойна порция тако с пълнеж от всичко.
— Какво искаш за пиене? — попита Палмър.
— Само вода, благодаря.
— Ами кафе?
— Не. Напоследък прекалявам с кафето. Трябва да го намаля. Във вените ми направо тече кафе вместо кръв.
Полицай Палмър се усмихна.