— Да, така става, когато непрекъснато работиш нощна смяна. — Той се обърна към ниския, як мексиканец зад тезгяха. — Може ли и бутилка вода и едно голямо кафе, моля?
— Разбира се, полицай. — Мъжът не отчете поръчката на касата. — Водата и кафето са от заведението.
— О, благодаря. Много сте любезен.
В същия момент полицейските радиопредаватели на коланите им изпращяха и се включиха.
— Имали патрулни коли близо до Ист Миравал Плейс, Каталина Футхилс? Обадиха ни се за вероятно 10–62.
Двамата полицаи се спогледаха обезпокоени. „10–62” беше полицейският код за „влизане с взлом”. Те инстинктивно се обърнаха и погледнаха през големия прозорец. Ист Миравал Плейс не беше далеч.
Палмър кимна на партньорката си.
— Ще приемем повикването. — Той отново погледна мексиканския обслужващ. — Съжалявам, но ще може ли да изчакате с храната? Ще се върнем за нея. Бъдете сигурен.
Двамата изскочиха от ресторанта и полицай Бишъп извади предавателя си.
— Тук е екип три-две-две, полиция Тусон. Намираме се на ъгъла на Ист Миравал Плейс и отиваме там. Дайте ни точния адрес.
С включени сирени те стигнаха за по-малко от три минути и половина до адреса, който им съобщи диспечерът.
Ист Миравал Плейс беше задънена улица в северната част на Каталина Футхилс, богаташки квартал в северния квадрант на Тусон. Като по-голямата част от квартала, и улицата беше в минималистичен стил и паважът и бетонът се смесваха приятно с пустинния пейзаж от кактуси, пустинни цветя и дори по някой трънлив бурен, придавайки му автентична атмосфера от Дивия запад. Придържайки се към минималистичния подход, повечето улици и пътища в Каталина Футхилс нямаха осветление и над петдесет процента от тях нямаха табелки с имената или някакви други обозначения, и дори за местните жители не беше трудно да подминат улицата или да се изгубят, докато се прибират у дома след залез-слънце.
Въпреки че познаваха добре района, полицаи Палмър и Бишъп не рискуваха и следваха сателитната навигация чак до дестинацията си.
На широката, но къса улица имаше само пет къщи и адресът, който им бяха казали, ги заведе до последната къща вдясно — голяма едноетажна тухлена сграда с гараж за три коли и избуяла пустинна растителност като жив плет. На алеята, точно пред гаража, беше паркиран сребрист металически буик енкор. Външните лампи на къщата светеха, но вътре всичко тънеше в непрогледен мрак.
— Според диспечера къщата принадлежи на Тимъти и Ронда Дейвис — каза Бишъп, четейки информацията на вградения в патрулната кола компютърен екран. — Той е машинен инженер, а тя — компютърен програмист. И двамата работят в „Рейтеон”.
— Оръжейната фирма?
Бишъп повдигна рамене.
— Сигурно. Знаеш ли друга фирма на име „Рейтеон”?
Палмър се замисли.
— Добре. Хайде да проверим какво става — каза той след няколко секунди и слезе от колата.
Партньорката му го последва.
Докато минаваха покрай буика на алеята, Палмър пробва вратата. Беше заключена. След това той сложи ръка на предния капак. Беше студен. Палмър поклати глава на Бишъп.
Двамата полицаи извадиха оръжията си.
За да стигнат до предната врата на къщата, трябваше да заобиколят от лявата страна на гаража, вървейки по алеята. Тръгнаха един след друг, промъквайки се крадешком. Палмър вървеше отпред. Завиха зад ъгъла и дори от няколко метра видяха, че предната врата е открехната.
— По дяволите — рече Бишъп. — Това не е добър знак. Ще влезем ли или ще изчакаме подкрепления? Диспечерът каза, че става дума за вероятно въоръжено 10–62.
Палмър повдигна вежди.
— Няма да чакам.
— Тогава влизаме — съгласи се Бишъп и бързо се прекръсти.
Те заеха позиции от двете страни на вратата. Палмър използва пръстите си, за да преброи безмълвно до три, и бавно бутна вратата, докато я отвори напълно.
С извадени оръжия и фенерчета двамата си поеха дълбоко дъх и влязоха в къщата. Палмър свърна надясно, а Бишъп тръгна наляво.
От външната врата се влизаше в голямо антре с полилей с кристални висулки на тавана, кръгло огледало на стената вдясно и две големи вази от двете страни на двойна врата на няколко крачки от тях. Нямаше много места, където да се скрие човек.
— Чисто — обяви Палмър.
— Чисто — отговори Бишъп.
Следващото помещение беше внушително входно фоайе с шахматно подредени черни и бели гранитни плочки на пода и бяла ламперия на стените. Точно пред тях имаше великолепно извито стълбище, което водеше към втория етаж. Отворената двойна врата вдясно очевидно водеше към огромна дневна. Вляво те видяха друга двойна врата, този път затворена. До стълбището, също в лявата стена, имаше единична дървена врата, която беше открехната няколко сантиметра.