— И после изразите, които е изрязал убиецът на гърбовете на първите две жертви — добави агент Уилямс. — „Красотата е във връзката” и „Красотата е в очите на гледащия”. Те също не се вместват във версията за изкуство.
— Така е — прие Гарсия и скръсти ръце на гърдите си. — Ако ме попитате за светкавична преценка, бих се съгласил с вас. Версията за изкуство беше предложена, когато имаше само една жертва и един сценарий, не три, и всички знаем, че версиите лесно се променят в хода на разследването, но все още не сме готови да отхвърлим никоя вероятност. ФБР се занимава със случая от повече от два месеца, но ние не бяхме поканени на купона. Все още не сме имали възможност да направим нещо — нито да прочетем материалите по разследването, нито да изслушаме записи от разпити или да разговаряме с хора, представляващи интерес… Не сме имали дори шанс да разгледаме внимателно снимките, които ни показахте, но от малкото, което видях и чух досега, не бих се изненадал, ако убиецът наистина се окаже толкова луд, че да се мисли за художник и да възприема убийствата като форма на изкуство и местопрестъплението като платно. Вие бихте ли се изненадали?
Кенеди се замисли и погледна агентите си. Никой от тях не каза нищо, но съсредоточеният израз в очите им издаде колко дълбоко са потънали в мисли.
— Единственото, което всички знаем, когато става въпрос за серийни закононарушители, оставящи послания — продължи Карлос, — загадъчни или не, е, че те винаги имат по-дълбок смисъл, отколкото само да дразнят полицията. — Той взе една от снимките, които показваха разрезите на гърба на Линда Паркър. — Вярно, разчетохме ги, но още не сме разгадали какъв е истинският смисъл в тези изрази, защото мисля, че убиецът се опитва да стигне до нас. Каквото и да си мисли, че постига с убийствата, той иска да го разберем, колкото и откачена да е причината. Иска да знаем защо прави всичко това.
Кенеди и двамата агенти на ФБР мълчаливо приеха доводите на Гарсия.
— Вижте — включи се в разговора Хънтър, разсейвайки напрежението, което явно се натрупваше в кабинета. — Искаме само да кажем, че на този етап не сме сигурни в нищо и затова не отхвърляме никоя вероятност. С извършител като Хирурга, Художника, Доктора или както там искате да го наричате, трябва да сме отворени за всякакви вероятности и да разсъждаваме нестандартно, защото едно е сигурно — който и да е този човек, той е изобретателен, има познания и умения и не играе по никакви правила.
— И знам, че не мога да говоря от ваше име, тъй като вие сте от НЦАНП към ФБР — завърши Карлос мисълта на партньора си, — а ние сме само детективи от полицията, но само като гледам всичко това, мога да ви кажа едно — този тип не е като другите убийци, с които сме имали работа досега.
37
Полицай Палмър отвори с едно бързо движение вратата на мазето и веднага нахлу вътре, извивайки тяло. Държеше здраво ръкохватката на пистолета, сърцето му биеше два пъти по-бързо от обикновено и очите му бяха широко отворени — донякъде от страх, но преди всичко претърсваха стаята като ястребови.
Даяна Бишъп си пое дълбоко дъх, преглътна на сухо и последва партньора си.
Само за част от секундата двамата обучени полицаи откриха мишената — мъж, който стоеше пред тях в отсрещния край на стаята.
Мъжът, който беше висок и слаб, несъмнено беше изненадан. Страхът го накара непохватно да отскочи назад.
Измина още една бавна секунда, преди полицаите Палмър и Бишъп да осъзнаят, че човекът държи нещо в ръцете си, които обаче бяха спуснати надолу, и те нямаха ясна видимост да разберат какво е.
Полицейското им обучение се задейства.
— Хвърли го — извика Палмър със силен и нервен глас и се прицели в гърдите на мъжа.
Човекът се двоумеше.
— Казах хвърли го — извика още веднъж Палмър, надявайки се, че гласът му е прозвучал малко по-спокойно от предишния път.
Погледът на мъжа се стрелкаше ту към единия, ту към другия полицай.
— Хвърли го — повтори Палмър. — Или ще стрелям.
Мъжът най-после се подчини и пусна на земята онова, което държеше. Полицаите чуха, че на пода падна нещо тежко, което изтрака силно, но на видимостта им пречеше болнично легло с метални рамки.
— Вдигни ръце да ги виждам — заповяда Палмър на мъжа, който се поколеба и после отстъпи крачка назад.
— Успокой се, партньоре — каза човекът, очевидно опитвайки се да спечели време.
Пръстът на Палмър се сви около спусъка.
— Ръцете… да ги виждам… веднага.
Мъжът разкрачи крака на широчината на раменете си.
— Да видя ръцете ти. — Гласът на Палмър все още леко потреперваше. — Сега.