Разчетохме ги, но още не сме разгадали какъв е истинският смисъл в тези изрази.
Умът й сякаш беше вцепенен, очите й бяха уморени и тялото й — обезводнено.
Убиецът се опитва да стигне до нас.
— Тук няма нищо. Детектив Гарсия греши.
Той иска да го разберем. Иска да знаем защо прави всичко това.
— Може да опитам пак утре…
Агент Фишър започна да се извръща от компютърния екран, но нещо на едната снимка привлече вниманието й и тя спря.
Една секунда…
Тялото й изведнъж се съживи.
Две секунди…
Вцепенението на мозъка й изчезна. Три секунди…
Ето.
40
Въпреки че се чувстваше уморен, Хънтър реши, преди да се прибере вкъщи, да се отбие в „Жадната крава” в Силвър Лейк. Мястото, което някога беше евтина долнопробна кръчма за шофьори на камиони на име „Гадини”, беше претърпяло пълно преобразяване, и сега беше приятен и спокоен ретробар на светове далеч от западналата пивница, каквато беше. Богатият избор от шотландско уиски, бърбън и друг алкохол, заедно с разнообразните коктейли, с нищо не отстъпваха на по-известните барове в центъра на Лос Анджелис. Освен това цените бяха много по-приемливи, което добавяше значително към привлекателността на заведението, и като се имаше предвид, че най-голямата страст на Хънтър беше сингъл малцовото уиски, „Жадната крава” беше станал един от любимите му барове през последните години.
В апартамента си Хънтър имаше малка, но внушителна колекция от различни марки шотландско уиски, която вероятно би задоволила повечето познавачи. Той не се смяташе за експерт, но за разлика от мнозина от приятелите си, които също твърдяха, че обичат сингъл малцово уиски, знаеше как да оцени аромата и специфичния вкус на малца, вместо само да се напие. Въпреки че понякога и напиването вършеше работа.
Хънтър седна в далечния край на бара с лъскав бял плот, който в съчетание с лакираната ламперия от тъмно дърво на стените и музиката на Паров Стелар, която идваше от старомодния джубокс, придаваше на бара вида и атмосферата на старинно американско кафене. Той тъкмо си поръча шотландско уиски, когато вратата се отвори и вътре влезе професор Трейси Адамс. Яркочервената й коса беше разпусната и падаше на раменете, а бретонът й беше извит в очарователна лимба от четирийсетте години. Беше облечена с рокля в стил рокабили в черно и бяло с една презрамка през рамото, която разкриваше изрисуваните й с татуировки ръце. Копринената фльонга на кръста й подхождаше идеално на ниските й черни обувки „Мери Джейн”. Докато тя вървеше към Хънтър, няколко клиенти се обърнаха да я огледат.
— Пропуснах ли много? — попита тя и кимна към чашата на бара пред Хънтър. Въпросът беше придружен с усмивка, която би накарала и най-самоуверения мъж да заеква.
— Не — отговори Хънтър и стана.
Трейси го целуна леко по устните.
— Изненадана съм, но много доволна, че ми се обади.
Хънтър беше самотник по избор през по-голямата част от живота си и по тази причина се чувстваше удобно в собствената си компания. Нямаше нищо против да пие сам, да вечеря сам и дори да посещава барове сам. Това му даваше възможност да се отпусне насаме с мислите си. Понякога обаче да бъде сам с мислите си не беше много добра идея. Пък и Гарсия беше прав. Робърт знаеше, че трябва да избие от главата си разследването, макар и само за няколко часа. Мозъкът му се нуждаеше от почивка и той не виждаше по-добър да го направи, отколкото в компанията на човек като Трейси. Тя не само че беше интелигентна, забавна и много привлекателна, но и държеше на пиене.
Хънтър изчака Трейси да се настани и после отново седна на стола си.
— Е, какво предпочете тази вечер? — попита тя, имайки предвид избора му на шотландско уиски.
Той бутна чашата си към нея.
Трейси я взе и още преди да я доближи до носа си, долови силен мирис на торфен пушек.
— „Лафройг”? — попита тя, но веднага се поправи. — Не, „Ардбег”.
Хънтър се усмихна. Знаеше, че Трейси няма да сгреши.
Също като него тя обичаше шотландско уиски и обонянието и вкусовите й възприятия бяха съвършени като на експерт. Беше се научила да цени уискито от баща си, истински шотландец от Хайлендс.
— „Ардбег Угедал” ли е? — попита Трейси и поднесе чашата към устните си. — Не. — Тя пак се поправи, след като отпи съвсем малка глътка. — Ардбег Кориврехен”, нали? — Шотландското й галско произношение беше безупречно.
Хънтър кимна.
— Еха. — Тя плъзна чашата обратно към него и се облегна назад. — И без вода. Лош ли беше денят?