— Не ви ли учат на по-добри обноски в това училище, младежо? — попита той.
Момчето, което беше поне с една глава по-високо от него, го изгледа отвисоко с високомерни присмехулни очи и нищо не отговори.
— Струва ми се — продължи баща ми, като му върна погледа, — че би било редно да получа извинение.
Момчето обаче само продължи да го гледа, без да свали арогантната усмивчица от ъгълчетата на устата си, и брадичката му се издаваше все по-напред и по-напред.
— Правиш ми впечатление на нахално и невъзпитано момче — каза татко — и единственото, което ми остава, е да се надявам, че си изключение в твоето училище. Не бих желал нито един от моите синове да придобие такива обноски.
В този миг голямото момче леко наклони глава към мен и впи в лицето ми две малки, студени, доста приближени очи. Тогава не се изплаших особено; не знаех нищо за властта, която имаха големите над по-малките в мъжките училища. Дори си спомням, че му отвърнах със същия прям поглед в защита на татко, когото обожавах и уважавах.
Когато баща ми понечи да каже още нещо, момчето просто се обърна, бавно се отдалечи и се смеси с тълпата на перона.
Брус Фоксли никога не забрави тази случка; а за мое нещастие, когато пристигнах в училище, установих, че съм в една сграда с него. Дори още по-лошо — бях в неговата читалня. Той беше в най-горния клас, при това отличник — наричахме ги „читанки“ — и като такъв имаше официално разрешение да бие всички „зайци“. А след като бях в неговата читалня, аз автоматично се превръщах в негов личен роб. Бях му и камериер, и готвач, и прислужник, и момче за всичко и основното ми задължение беше да следя той никога за нищо да не си мърда пръста, освен ако не бе абсолютно наложително. В нито едно общество на този свят над слугите не се издевателства така, както над нас, нещастните „зайци“. Когато беше студено или валеше сняг, аз дори трябваше да седя върху клозетната чиния (тоалетната беше навън в неотоплена сграда) всяка сутрин след закуска, за да я затопля, преди да е дошъл Фоксли.
Спомням си как се разхождаше из стаята с небрежна елегантност и ако случайно на пътя му се изпречеше някой стол, той го риташе встрани и аз трябваше да тичам, за да го изправя. Носеше копринени ризи и в ръкава му винаги имаше затъкната копринена кърпичка. Обувки си поръчваше при някой си Лоб (който също имаше кралски герб). Бяха остри и мое задължение беше да ги лъскам по петнайсет минути всеки ден, за да накарам кожата да заблести.
Но най-мрачните ми спомени бяха свързани със съблекалнята. Като сега се виждах, малък и блед дребосък, застанал до самата врата по пижама, чехли и кафяв халат от камилска вълна. Една-единствена силна електрическа крушка висеше на шнур от тавана, а по стените бяха окачени черно-жълти футболни фланелки, които изпълваха помещението с миризма на пот. А гласът, отривистият, плюещ семчици глас, казваше:
— Та как предпочиташ този път? Шест с халата или четири без него?
Никога не успях да събера сили, за да отговоря на този въпрос. Просто стоях, вперил очи в мръсния дъсчен под, замаян от страх и неспособен да мисля за нищо друго, освен че това голямо момче скоро щеше да започне да ме налага с дългото си тънко бяло бастунче — бавно, научно, майсторски, напълно законно и с видимо удоволствие, а от мен щеше да тече кръв. Пет часа преди това не бях успял да запаля камината в кабинета му. Бях похарчил джобните си пари за специален кибрит, бях държал парче вестник до отвора на комина, за да използвам тягата, бях стоял на колене и духал, докато почти си пръснах белите дробове, но въглищата отказаха да пламнат.
— Щом си такъв инат и не желаеш да отговориш — продължаваше гласът, — тогава аз ще трябва да реша вместо теб.
Отчаяно исках да отговоря, защото много добре знаех кое трябва да избера. Това е първото нещо, което всеки научава още с пристигането си. Никога не сваляй халата си и предпочети допълнителните удари. В противен случай кожата ти неминуемо ще се сцепи. Дори три удара с халат са за предпочитане през един на голо.
— Събличай се тогава, отиди в онзи ъгъл и допри с ръце пръстите на краката си. Ще бъдат четири.
Бавно събличах халата и го поставях върху шкафовете за обувки. Бавно отивах до ъгъла, мръзнещ и гол в памучната си пижама, като пристъпвах безшумно, и изведнъж всичко наоколо започваше да ми се вижда много ярко, плоско и далечно като в омагьосан свят и много голямо, и много неестествено, и някак плувнало сред сълзите в очите ми.
— Хайде, пипни пръстите си. По-ниско, много по-ниско!
После той се отправяше към отсрещния ъгъл на съблекалнята, а аз го гледах между краката си, застанал с главата надолу. Излизаше през една врата, която две стъпала по-надолу водеше към така наречения „Коридор на легените“. Коридорът имаше каменен под и корита за миене покрай едната стена. На другия му край беше банята. Когато Фоксли изчезваше, знаех, че се е отправил към най-отдалечения край на „Коридора на легените“. Винаги го правеше. После някак далечен, силно отекващ сред коритата и керамичните плочки, чувах тропота на обувките му върху каменния под, когато се впускаше в галоп. Между краката си виждах как прескача двете стъпала, връхлита в съблекалнята и се приближава с подскоци, проточил шия напред и вдигнал високо бастуна си. Това беше моментът, когато затварях очи в очакване на изплющяването и непрекъснато си повтарях, че каквото и да се случи, не бива да се изправям.