Но денят, от който изпитвах най-голям страх, беше неделята. Този ден беше определен за почистване на читалните. Ах, как добре си спомням ужаса на тези сутрини, отчаяното лъскане и търкане, а после очакването на оценката, която щеше да даде Фоксли.
— Свърши ли? — питаше той.
— Така… така мисля.
После се приближаваше до бюрото си и вадеше от чекмеджето една-единствена бяла ръкавица. Нахлузваше я бавно върху дясната си ръка, като пъхаше докрай всеки пръст, а аз стоях, гледах и треперех, докато той се движеше из стаята и прекарваше облечения си в бяло показалец по горните ръбове на картините, перваза на дюшемето, полиците, дървенията на прозорците, абажурите. Нито за миг не откъсвах очи от този пръст. За мен той беше пръстът на съдбата. Почти винаги успяваше да открие някоя незабележима цепнатинка, която бях пропуснал или за която изобщо не се бях сетил. Когато това се случеше, Фоксли бавно се обръщаше към мен, разтягаше устни в онази опасна усмивчица, която изобщо не можеше да се нарече усмивка, и вдигаше показалеца, за да мога сам да видя тънката ивица прах, отбелязала се върху ръкавицата.
— Така — казваше той. — Значи, ти си едно мързеливо малко момче. Вярно ли е?
Никакъв отговор.
— Вярно ли е?
— Мислех, че всичко съм избърсал.
— Вярно ли е, отвратително мързеливо момченце?
— Д-да.
— Но баща ти не би желал да пораснеш такъв, нали? Баща ти особено държи на възпитанието, така ли е?
Никакъв отговор.
— Попитах дали баща ти държи особено на възпитанието!
— Може би… да.
— Затова ще му направя услуга, като те накажа, нали така?
— Не знам.
— Нали?
— Д-да.
— Тогава след молитва ще се видим в съблекалнята.
Остатъка от деня прекарвах в адски мъки, очаквайки настъпването на вечерта.
О, господи, как ясно изплуваше всичко в паметта ми. Неделя беше и ден за писане на писма:
„Скъпи мамо и татко, много ви благодаря за писмото. Надявам се, че и двамата сте добре. Аз съм добре, като изключим, че малко съм настинал, защото ме настигна дъждът, но скоро ще ми мине. Вчера играхме с Шрусбъри и ги бихме с 4:2. Аз гледах, а Фоксли, който, както знаете, е отговорникът за нашата сграда, отбеляза един от головете. Много благодаря за кейка. С много обич, ваш Уилям.“
Обикновено, за да си напиша писмото, отивах в тоалетната, помещението за обувки или банята — където и да е, само да не се пречкам из краката на Фоксли. Но се налагаше да внимавам с времето. Чаят се пиеше в четири и трийсет и препечените му филийки трябваше да са готови за тогава. Всеки ден бях длъжен да препичам филийки за Фоксли и понеже през седмицата не разрешаваха да се пали огън в читалните, всички „зайци“, препичащи хляб за по-големите, се струпвахме около една малка камина в библиотеката и се мъчехме да си пробием път с помощта на щипките за печене. Независимо от тези условия обаче аз трябваше да внимавам филийките да бъдат: 1) много хрупкави, 2) добре изпечени, но не изгорени, 3) топли и готови точно навреме. Неизпълнението на едно от тези условия беше „нарушение, наказващо се с бой“.
— Ей, ти! Какво е това?
— Препечена филийка.
— Това ли е представата ти за препечена филийка?
— Ами…
— Прекалено си ленив, за да ги правиш както трябва, така ли?
— Старая се, доколкото е възможно…
— Знаеш ли как се постъпва с мързеливите коне, Пъркинс?
— Не.
— Ти кон ли си?
— Не.
— Не, разбира се, нали си магаре, ха-ха… Затова смятам, че влизаш в категорията, и ще бъдеш съответно санкциониран. Ще се видим по-късно.
О, каква мъка бяха тези дни. Да прегоря филийките на Фоксли, беше „нарушение, наказващо се с бой“. Такова беше нарушението и ако забравех да изчистя калта от футболните му обувки. Същото, ако забравех да прибера футболния му екип в гардероба. Ако навиех чадъра в обратна посока. Ако тръшнех вратата на читалнята, когато Фоксли работеше. Ако му приготвех твърде гореща вана. Ако не изчистех добре копчетата на военната му униформа. Ако, докато ги лъсках, оставех синьо петно от препарата върху самата униформа. Ако забравех да почистя до блясък подметките на обувките му. Ако оставех читалнята неподредена по което и да е време. Всъщност, ако питаха Фоксли, аз самият бях „нарушение, наказващо се с бой“.
Погледнах през прозореца. Божичко, почти бяхме стигнали Лондон. Унесен в спомени, не бях забелязал, че бе минало доста време. Дори и „Таймс“ не бях отворил. Фоксли, все така облегнат в ъгъла, четеше своя „Дейли Мейл“ и през облака синкав дим на лулата му виждах горната част на лицето му, която се подаваше над вестника, малките му блестящи очи, набръчканото чело, вълнистата, леко мазна коса.