На тоя свят има желания, които трябва да се изказват с голяма предпазливост. Ала двойно по-предпазлив трябва да бъде оня, чиито нозе са обути в галошите на Щастието.
Ето, чуйте какво се случи с нощния пазач.
Всеки от нас има представа за скоростта на парата — кой не е пътувал с железница или с параход? Но тая скорост в сравнение със скоростта на светлината наподобява пълзенето на костенурка или охлюв. Светлината бяга 19 милиона пъти по-бързо от най-добрия кон, електричеството — още по-бързо. Смъртта е електрически удар право в сърцето. Такъв електрически удар в сърцето ни умъртвява завинаги, ако ние нямаме на краката си, както нощния пазач, галошите на Щастието.
За няколко секунди пазачът прехвръкна 52 000 мили — разстоянието между земята и месеца, който, както е известно, се състои от вещество, много по-леко, отколкото нашата земя, и меко като току-що паднал сняг. Нощният пазач се намери на една от безбройните пръстенообразни планини, които ние познаваме от голямата лунна карта на доктор Медлер. Нейният вътрешен склон, дълъг половин миля, се спущаше отвесно — също като стената на котел. Долу, в долината, се намираше някакъв град, за чийто външен вид ние можем да имаме представа, като излеем белтък от яйце в чаша вода: неговото вещество беше също тъй меко и представляваше прозрачни, сякаш плаващи в рядък въздух кули, куполи и балкони като платна на кораб. Нашата земя се носеше над главата на пазача като голямо огненочервено кълбо.
Скоро той различи множество живи същества, които на наш език трябваше да се наричат „хора“. Ала техният вид беше съвсем друг — съвсем друг беше и езикът им. И все пак душата на нощния пазач разбра тоя език, макар че туй не трябваше да се иска от нея. Да, нашата душа е надарена с много по-големи способности, отколкото ние си въобразяваме. Нима нашите сънища не свидетелствуват за нейната чудна артистична дарба? Нали всеки наш познайник се явява в тях със същия глас, със същите движения — като жив, когато наяве ние никога не бихме могли да го подражаваме тъй сполучливо. А как умее нашата душа да извиква пред нас образите на хора, за които ние вече в продължение на много години не сме си спомняли! Всъщност тая удивителна памет на душата е твърде опасна. Защото тя може да ни припомни в смъртния час за всеки наш грях, за всяка зла мисъл и тогава ще трябва да си дадем сметка за всяка лоша дума или мисъл.
И тъй, душата на нощния пазач разбираше много добре езика на лунните жители. Те говореха за нашата земя и изказваха съмнение, че на нея едва ли биха могли да живеят хора. Нейният въздух, казваха те, е твърде гъст, за да може да диша в него разумното лунно същество. Според тях, месецът беше едничката обитаема планета, върху която живеят най-древните обитатели на света.
Те приказваха също тъй и за политика… Но по-добре е да се върнем на Източната улица и да видим какво стана с тялото на пазача.
То седеше безчувствено на стълбата. Тоягата беше паднала от ръката му, а очите бяха вгледани в месеца, където странствуваше сега неговата честна душа.
— Колко е часът? — попита някакъв минувач пазача, ала отговор не последва. Тогава минувачът удари леко спящия по носа: тялото изгуби равновесие и се простря по цялата си дължина. Пазачът беше мъртъв. Минувачът се изплаши, но мъртвият си остана мъртъв. Заявиха в полицията и на сутринта тялото бе пренесено в болницата.
Наистина душата щеше приятно да се изненада, ако се върнеше назад и почнеше да търси тялото си на Източната улица, където, разбира се, нямаше да го намери. Тя навярно би изтичала в полицията, сетне — в адресното бюро, за да го търси в отдела за „изгубени неща“ и едва най-накрая би се запътила за болницата. Ала ние можем да бъдем спокойни: душата постъпва винаги разумно, когато действува самостойно — само тялото я заставя да върши глупости.
Както казахме, тялото на пазача бе пренесено в болницата и положено в умивалната стая, където най-напред му снеха галошите. Тогава душата бе принудена да се върне назад. Тя полетя веднага към тялото и след няколко секунди човекът се съживи. Пазачът уверяваше, че прекараната нощ била най-ужасната в живота му и че дори пари да му дават, той не би се съгласил да я преживее още веднъж. Слава богу, че всичко беше минало благополучно.
Същия ден той беше изписан от болницата, но галошите останаха там.