— Аз дължа хубостта си на светлината! — говореше лайкучката.
— Ами без въздух можеш ли да дишаш? — шепнеше й поетът.
Недалеч от него стоеше едно момченце и пляскаше с пръчка в една локва. Водните капки хвърчаха и падаха по зелената трева и писарят се замисли за милионите невидими същества, които хвърчаха ведно с капките и които се издигаха също тъй високо, както бихме се издигнали ние, ако ни хвърлят към облаците. И в тоя миг той пак се усмихна, като забеляза насоката на мислите си. „Аз спя и бълнувам — разсъждаваше той. — Чудно ми е само колко жив може да бъде сънят понякога, когато ние все пак съзнаваме, че туй е само сън. Хубаво ще бъде, ако утре сутринта си спомня всичко, което чувствувам сега. Аз съм някак необикновено възбуден. Колко ясно съзнавам всичко, колко леко се чувствувам! Уви! Аз съм уверен, че утре в паметта ми ще останат само глупости: туй ми се е случвало неведнъж. Всички тия умни и чудни неща, които слушаме и говорим насън, приличат на омагьосано имане: нощем, когато го изравяме, то блести като злато, а погледнем ли го на дневна светлина — виждаме само камъни и сухи листа. Ах!“
Писарят въздъхна тъжно и се загледа в птичките, които чуруликаха весело и подскачаха от клонче на клонче. „Те живеят много по-добре от мен. Какъв чуден дар са крилете! Щастлив е тоя, който ги притежава. Да, ако можех да се превърна в нещо такова, бих предпочел да бъда чучулига!“
В същия миг краищата и ръкавите на сюртука му се превърнаха в криле, палтото — в перушина, а галошите — в нокти. Той забеляза това преображение и се разсмя наум. „Да, сега разбирам много добре, че сънувам! Но такива глупави сънища никога не съм виждал!“ И той хвръкна към едно дърво и запя. Ала в неговото пеене нямаше вече поезия — той престана да бъде поет. Галошите, както и всеки, който се отнася сериозно към работата, можеха да извършват само едно нещо, и то само веднъж. Нашият писар пожела да стане поет и стана поет, поиска да се превърне в птичка и се превърна в птичка, но затова пък изгуби поетичния си дар.
„Това не е лошо — помисли си той. — Денем аз седя в канцеларията пред дебелите вързопи с книжа, а нощем сънувам, че летя като чучулига из Фридрихсбергската градина. Наистина от туй би могло да излезе цяла народна комедия.“
Той се спусна на тревата, позавъртя глава и почука с човката си крехките тревици, които му се сториха сега също тъй дълги както клоните на североафриканските палми.
Изведнъж наоколо му стана тъмно като нощ — някакво ужасно чудовище, както му се стори, се спусна върху него: едно момченце го беше захлупило с шапката си. Под шапката се пъхна една ръка и хвана писаря за опашката и за крилете тъй здраво, че той запищя:
— Ах, ти лошо дете! Не виждаш ли, че аз съм полицейски писар!
Ала момченцето чу само едно жално: „Пип! Пип!“, удари птичката по човката и я взе със себе си.
В алеята то срещна двама ученици — от горния клас на обществото, но по успех и умствени способности — от най-долния клас. Те купиха птичката за осем скилинга2 и тъй нашият писар се върна отново в града и попадна у едно семейство, което живееше на Готска улица.
„Добре, че всичко туй е само сън — мислеше писарят. — Иначе аз наистина бих се разсърдил не на шега! Разбира се, това преображение аз дължа на моето поетично чувство Ала все пак туй е твърде неприятна история, особено когато попаднеш в ръцете на хлапета. Интересно е да се знае как ще свърши всичко това.“
Момчетата го занесоха в богато наредена стая, където ги посрещна една дебела засмяна жена. Ала тя не се зарадва много на простата полска птичка, макар че позволи да я сложат в празната клетка, която стоеше на прозореца.
— Днес тя може да остане тук. Може би папагалчето ще й се радва! — рече жената и се усмихна на големия зелен папагал, който се люлееше важно на халката в своята великолепна метална клетка. — Днес е рожденият ден на папагалчето — добави наивно жената — и тая малка полска птичка е дошла да го поздрави.
Папагалът не отговори нито дума. Той продължаваше да се люлее върху халката. Затова пък в стаята зачурулика едно хубаво канарче, донесено през това лято от неговата топла, ухаеща родина.