— Кажи ми защо не искаш да отидеш в Ориндж? — казах.
Тя вирна брадичка и заяви:
— За това не се кахъри, имам си причини.
— Семейството ти там ли е още?
Тя завъртя очи и въздъхна:
— Някои от тях.
— И не можеш да отидеш при тях?
— Не сме близки. Ясно? — Тя притисна чантата до корема си и засмука долната си устна.
— Майка и баща?
— Пастрок. Какво бе, още ли искаш да се ровичкаш в тия истории? Айде стига, какво ти пука?
— Спокойно, де. Само заради твоя пастрок ли?
Гората край междущатското шосе се полюшваше.
Тя изкриви челюст.
— Виж какво, пич, ако ти говоря само защото ти настояваш да е така, няма как да знаеш дали те лъжа, или не. Все тая. Така че просто зарежи всичко това, става ли? Ами ти как попадна в Ню Орлиънс?
Усилих звука на радиото, тя се отпусна назад, а отговорът се подреди в главата ми. Собствената ми история винаги ми е изглеждала като низ от случайности.
Бях работил за Харпър Робишо в Бомон от седемнайсетгодишен. След като през 77-ма той умря в Бро Бридж, Луизиана, бизнеса го откупи Сам Джино. После привлякоха Стан Птитко да върти бара. А по-нататък Сам Джино вече го нямаше, но хората му все тъй продължаваха да ми възлагат поръчки. В града. Това бе отговорът на въпроса й как всъщност попаднах в Ню Орлиънс.
Замислих се над това. Самата истина си беше, но в историята имаше нещо сбъркано. Тя всъщност не обясняваше нищо, нали?
Бях седемгодишен, когато Джон Кейди си дойде от Корея и няма и две години по-късно падна от една охладителна кула в рафинерията, пиян преди пладне, и си строши врата. Наричах го татко, но като попораснах, по няколко неща доста ясно си пролича, че не ми е баща — външността ни, времето, когато съм бил заченат. Той винаги е бил добър с мен, въпреки че познанството ни не продължи дълго. Към година след като го погребахме, Мери-Ан падна от един мост. Тя предпочиташе да я наричам Мери-Ан, а не „мамо“ — твърдеше, че това състарявало жената с десет години. Разправяха, че скочила, но не смятам, че хората, с които е била, заслужават доверие. После — груповият дом и бийдълковците, и памуковите поля.
А сега аз умирах и всичко, което някога ми се бе случило, започваше да ми се струва мъгляво и маловажно.
След три часа път пред нас се разкри Лейк Чарлз и лампите зад дърветата засветиха по-ярко.
Тя се надигна.
— Къде ще спрем тази вечер? Колко далече отиваме?
— Не съм решил. За мен най-важното беше да се махна оттам. Май успяхме да се измъкнем.
— И на мен така ми се струва.
— Мисля си, сигурно ще им отнеме бая време, докато научат какво е станало и го проумеят. И да го разберат — какво? Ченгетата едва ли имат нашата информация. Няма как да ни предадат на закона, без да се прецакат сами. Тоя тип, Стан Птитко, хората го познават. Той няма да иска да се вдига шум.
— Разбирам.
— Значи си траем и пътуваме все по-надалеч… Да. Вероятно ще се измъкнем.
Тя кимна.
— Хубаво, де, ама към Ню Мексико ли отиваме, към Невада ли, накъде?
— Не знам. — Никой от нас с нищо не показваше да е забелязал, че не спорим за това дали тя остава.
— Знаеш ли, ако се подстрижеш и се обръснеш, бас държа, че никой няма да те познае.
— Наясно съм.
— Нещо ми се иска да цапна едно.
— На мен ми се иска да цапна няколко. Цяла кана малцово уиски.
Тя се обърна към мен и качи коленете си на седалката.
— Почва да ми се струва, че никога през живота си не съм имала толкова силна нужда да гаврътна едно както сега.
— Е, пък млада си още.
Веждите й заиграха дяволито и развратно, прекалено развратно. Това беше тънка маска, защото изглеждаше уморена, зашеметена и сякаш всеки момент щеше рухне; сякаш се бореше с всичко това, като кършеше вежди.
Касетката се беше извъртяла и гумите свистяха по паважа. Почти бяхме излезли от града и наближавахме Сълфър, където дългата крайбрежна редица от рафинерии приличаше на нощно Чикаго. Сетих се за едно-две местенца, които знаех в Лейк Чарлз.
— Имаш ли лична карта? — попитах.
Тя кимна.
Беше малко нереално, малко като насън, когато паважът се спусна надолу, а дърветата отстъпиха и ни обля яркожълтата светлина на уличните лампи по главната, „Прийн Лейк Роуд“.
Намерих едно местенце, където се бях отбивал преди години — казваше се „Плевнята на Джон“. Беше тесничко, с нисък таван, три билярдни маси и претъпкано с дебели жени и сърдити мъже, които лочеха „Милър Лайт“ и чакаха да стане въргал. Лейк Чарлз беше едно от местата по крайбрежието на Залива, където най-лесно можеше да ти сритат задника. А всяко място южно оттук бе направо лагер на ужасите за бялата измет.