— Ама какво ти става, бе?
Изправих се и тя се върна в банята с дрехите в ръка.
— Престани бе, човек. Приличаш на… Приличаш на ония момченца от снощи.
— Ще трябва да се обадиш на някого. Ще ти оставя някой и друг долар.
Изражението й беше уплашено и с пригладената назад коса лицето й изглеждаше невинно, безукоризнено. Вторачих се в ботушите си, неволно разтварях и свивах юмруци.
— Виж — каза ми тя. — Размишлявах. Много. За онова, дето го каза снощи. Ще имаш нужда от някого, Рой. Виждала съм докъде болестта докарва хората.
— Не искам да чувам нищо по тоя въпрос.
— Добре. Виж. Но онова, дето го каза снощи. А после идваме тук и аз се държа така. Много се извинявам. Не знам какво ме прихвана. Сигурно беше от пиенето. И от това как се държеше с мен. Но съм ти признателна, Рой, че снощи разговаря така с мен.
Погледнах се в огледалото. Ноздрите ми бяха побелели, бръчките по челото ми — дълбоки и съвсем бледни.
— Исках да ти кажа, че наистина съм ти признателна. За всичко. За всичко, което направи. Можеше да постъпиш с мен както си искаш, но ти ми помогна. Опитвах се да ти измъкна някакъв компромат — дори не знам какъв. А ти разговаряше с мен любезно. Та, за това си мислех там вътре, Рой.
Докато тя говореше, оная тъпа гордост от снощи, героичното чувство, отново се пробуди в мен. Тя седна на леглото и притисна дрехите до гърдите си.
— Мислех си и за теб — каза тя. — За онова, което ти се случва. Не за да ти го припомням. Не искам. Обаче слушай. Знам, че не ти трябва да се мотая около теб, Рой. Знам го. Обаче мисля, че в това положение може да ти потрябвам. Рано или късно. Мисля си, че няма да е зле да си имаш приятел да те отървава, да върши разни неща, когато имаш нужда. — Тя се обърна към стената и пристегна по-здраво хавлията. — Само ако се стигне до това, де, и имаш нужда от някого наоколо. Искаш да не увъртаме, каза — тогава няма да увъртам. Няма да те лъжа. Мога да си поема разходите. А ако някой ме търси, ще имам теб да ме отърваваш. А ако ти стане зле или, сещаш се, тогава ти ще имаш мен да те отървавам.
Разтворих юмруци и стиснах коленете си, усетих как лицето ми се отпуска. В хотелското огледало изглеждахме неправдоподобна двойка.
— Добре, Роки. Да видим как ще потръгне. За малко. — Отпуснах шия надолу и вдишах дълбоко. — И започни да ми казваш Джон. Това ми е новото име.
— В новите ми документи пише Джон Робишо.
— Разчитай на мен, Джон. — Тя стана и тръгна към банята. На вратата се спря. — А аз ще разчитам на теб.
Когато напуснахме „Старлайтър“, веднага си купих „Таймс-Пикаюн“ и кутия понички от един супермаркет „Крогърс“ и двамата с Роки седнахме в колата на паркинга да ги хапнем с кафето, докато прегледам вестника.
Прелистих го от край до край — никъде не се споменаваха убийства в Джеферсън Хайтс и като се позамислих, разбрах, че единственият звук там бяха двата изстрела от моя пистолет, а старите измазани стени може да са ги заглушили дотолкова, че да са се смесили с градския шум. Или може би хората са ги чули, ала никой не им е обърнал внимание. И в двата случая Стан сигурно беше разчистил.
— Не съм виждала човек да си слага толкова много захар в кафето. Направо напълни чашата до половината! — възкликна Роки.
Оставих го на таблото и бръкнах под седалката за папката, натъпкана с документи. Кръвта, ръждива на цвят, беше засъхнала по листовете. Разтворих папката върху вестника. Митнически декларации на кораби. Записи за загубени контейнери със стоки. Записи за плащания. Дълги подписани свидетелски показания на Сенкевич. Името Птитко, изписано с курсив. Птитко навсякъде.
— Какво е това? — попита Роки, докато си тъпчеше устата с бадемов сладкиш.
Затворих папката и я пъхнах обратно под седалката.
— Още не знам.
В един клон на „Хиберния“ опразних банковата си сметка — още шестстотин долара към трите бона. Тя доста се развълнува, като пое банкнотите в ръце. Косата й бе изсъхнала и се беше превърнала в бухнало русо пухче, почти като на пънкрокер.
Красотата й бе непринудена. Това някак ме утешаваше. Точно както едно хубаво лице ти вдъхва спокойствие.
Потеглихме на запад по Ай-10. Тя намери една касета на Патси Клайн и започна тихо да подпява, на мен ми идеше да помоля да я спре заради спомените, които ми навяваше, но си замълчах. Земята, през която пътувахме, се нацепи като строшена глинена плоча на обрасли с трева островчета, а далече на юг всичката тъмна кална вода се разливаше надолу към Залива. Слънчевите лъчи покриваха вълничките и калните плитчини с глазура от бял огън.