Седяхме в пикапа с изключен мотор. Слънцето оцветяваше полята в бяло и наоколо нямаше нищо друго освен открито пространство и сияен въздух. Тя само стискаше чантата си в ръце и се взираше в колибката, сякаш можеше да я разруши с поглед.
— Все пак сигурна ли си? — попитах. — Защо да не дойда с теб? Само ще си стоя. Повярвай, това обикновено е повече от достатъчно.
— Не, благодаря. Там вътре нищо не ме застрашава. — Но сякаш говореше на някого вън. — По-добре да вляза сама.
— Както искаш — отвърнах, но тя не помръдна и поседяхме още малко. Тревата беше толкова суха, че пращеше от вятъра.
— Само извикай, ако нещо се случи — додадох. — Веднага ще дойда!
Тя отвори вратата и слезе.
— Дай ми десетина минути.
— Сигурна ли си, че този човек си е у дома?
— Много ясно, че си е у дома. Той не ходи никъде. Хората идват при него, ако поискат. — Тя затвори вратата и тръгна предпазливо с чантата под мишница покрай канавката, а после през потъналия в безпорядък двор, където сплескани алуминиеви кутии блещукаха тук-там сред полянките. На фона на огряното от светлината поле изглеждаше много мъничка и самотна и докато наближаваше къщата, фигурката й сякаш още се смали. Мина край редицата от дървета и не влезе през входната врата, а заобиколи и изчезна зад колибата. Животинско цвъртене и сухо шумолене дращеха по тишината.
Извадих папката и пак я отворих. Сигурно Сенкевич е смятал всички тези документи за нещо като защита. Замислих се над възможността за изнудване, но всъщност нямаше никакъв смисъл, защото с това, което ме чакаше, нито можех да го изнудвам, нито да търгувам с него.
Къщата бе замряла, не се чуваше нито звук, не проявяваше никакви признаци на живот. Дъските й бяха избелели и изсушени като прерията край нея.
Рязък пукот — звук, който нямаше как да се сбърка, отекна в пространството. Пистолетен изстрел.
Огледах се — черният път беше пуст и се изкачваше нагоре по един хълм зад мен. Можеше да е някой, излязъл на лов за катерици или гугутки някъде там. Откъм къщата нищо не помръдна.
Изскочих от пикапа с колта в ръка, прескочих канавката и хукнах през двора, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта и паднах на колене. Вдигнах пистолета и побягнах с хриптене, подгизнал от жегата. Бях преполовил пътя до къщата, когато тя се подаде от входната врата. Опитах се да успокоя дишането си и се превих на две. Когато се изправих, Роки бе наближила. Мълниеносно ме обзе ужас.
Тя водеше към пикапа момиченце, малко русо момиченце.
Обърнах се и хукнах обратно към форда.
— Рой! Рой, чакай! — извика тя след мен.
— Ти си чакай! — креснах. Краката ми отскачаха като бутала, — ботушите ми се пързаляха по гладката трева. Затръшнах вратата на пикапа, моторът направи няколко оборота и чак тогава запали. Изпаднал в паника, гледах как Роки се мъчи да притича през полето с две раници, докато дърпаше момиченцето след себе си и ми крещеше. Бяха стигнали до канавката, когато натиснах газта и завих обратно към пътя. Покрай мен се разхвърча пръст и чакъл.
Форсирах силно колата. Виждах ги двете в средното огледало и как Роки маха с ръка, докато не ги погълна планина от кафяв прахоляк.
Пръстта по черния път пред мен беше спечена, а той като че водеше вдън гората, към дивата пустош и може би към вода. Опитах да се сетя за последния краен пост на цивилизацията, който бяхме видели на път към онази къща, и колко разстояние трябваше да извървят пеш.
Натиснах спирачки.
Казах си, че ще ги зарежа. Ще се отърва от тях. Но първо ще я закарам донякъде, ще й бутна някакви пари.
Когато се върнах, те стояха край пътя с чантите в краката си. Роки, права, бе опряла на кръста ръцете си, покрити с тънък слой кафеникав прах. Челюстта й стърчеше напред, както когато беше вбесена, но и сякаш знаеше, че ще се върна.
Тя вдигна първо момиченцето — детето имаше дръзки кафеникаво-зелени очи, които се впериха в моите по-дълго, отколкото би се взирал всеки възрастен, без да му стане неудобно. Настани се по средата на седалката, докато продължаваше да не сваля поглед от мен.