Свиха ми се топките, когато една патрулка свърна бавно от средната лента. Но мина пред мен и замина далече напред.
— Аз ви возя. Но вие двете сте си отделно. Не сме се уговаряли така.
— Можем да я караме точно както възнамерявахме преди. Само че сега аз ще се грижа за Тифани.
— Казваш го така, сякаш е много лесно, като се има предвид как си се грижила довчера за себе си. Май изобщо не си наясно какво говориш. Май само се надяваш ли, надяваш, че ще стане точно така. А като не стане, улицата ще полети към теб и ще те смачка.
Тифани се пресегна и приглади щръкналите краища на брадата ми. Погледна Роки и каза:
— Като Дядо Коледа?
— Да, миличко. Точно така, Тифи. Като на Дядо Коледа.
Момичето се обърна пак към мен.
— Ти не си Дядо Коледа.
Това ме натъжи още повече.
— А някакви пари взе ли изобщо?
Тя се намръщи.
— Не много. Гари имаше към осем долара, тях взех. Нищо не беше останало дори и за продан, да ти кажа.
— Кой ще гледа сестра ти, докато си на тази предполагаема работа?
Тя близна пръсти и избърса едно мръсно петънце от бузката на детето.
— Може да се хвана на работа някъде, където мога да я водя с мен. Ще ходи и на училище. По дяволите, човече, и най-големите малоумници на света могат да гледат деца.
Закърших ръце над волана.
— Лошо.
— Знаеш ли — каза тя, — колкото повече се замислям, толкова повече не ти разбирам възраженията.
Идеше ми да кресна, но се сетих, че всичките ми възражения засягаха бъдещето, а аз в действителност нямах такова.
— Помниш ли какво каза? — обади се тя. — Е, ние ти даваме възможност, човече. Сега ти нямаш нужда от нас, знам. Но като му дойде времето, може да ти потрябваме.
Тифани издаде тих звук и се сгуши да подремне под мишницата на Роки.
— Ще ви зарежа и двете.
— Добре — каза тя.
Умълчахме се задълго. Вятърът навън свистеше с ритъм на скиор. Небе, покрито с гъсти облаци, отпечатваше хоризонта и ми мина мисълта, че сме буболечки, пълзящи по ръба на света. Каквито и бяхме в известен смисъл.
Продължих да карам на запад, слънцето грееше зад гърба ни, лицата на момичетата започнаха да добиват сънено изражение. Онова старо правило влезе пак в действие. Ти излежаваш своята си присъда, не нечия чужда. Ами след като ти изтече времето, запитах се. Погледнах към задрямалото момиченце, свило юмруче под брадичката си.
— Защо махна заглушителя? — попитах.
Роки вдигна рамене и проследи с поглед нещо през прозореца.
— Реших, че без него ще изглежда по-страшно.
— Била ли си някога в Галвестън? — попитах я.
Тя поклати отрицателно глава.
ДВЕ
Има преживявания, от които не можеш да оцелееш, и животът ти след тях не е пълноценен, дори да не си успял да умреш. Всичко, което се случи през май 1987-а, все още се случва, само че вече е двайсет години по-късно и станалото е само история. През 2008-а аз разхождам кучето си на плажа. Опитвам се. Не мога да ходя бързо, нито стабилно.
Тази сутрин получих бележка. Сесил ми е писал, че ме е търсил някакъв мъж. Сесил е собственикът на мотела, където държа под наем гарсониера и работя като момче за всичко.
Точно оттук и в южна посока бронзовата мъгла сутрин изглежда безкрайна, а тъмният й оттенък ми навява мисли за пясъчни бури, прииждащи отдалеч над водите на Залива: сякаш отвъд хоризонта се простира пустиня и докато гледам как лодки на ловци на скариди, нефтени сонди и супертанкери изплуват от нея, си мисля, че в тази реалност пред очите ми се врязва друга плоскост на съществуване и всичко е натежало от история.
А урокът на историята, мисля си, е, че докато не умреш, най-общо не си истински.
Ала още съм жив.
Сейдж тича в кръгове около мен и лае, но аз не мога да се движа с нейната бързина и затова подхвърлям плюшения жираф на прибоя и я гледам как се мята след него. Тя подскача и се гмурка из плитчините, а аз стоя сам на пясъка. Зората подпалва мъглата и приглушените звуци на птичи крясъци и ниските стонове на корабни сирени раздвижват света. Септември, средата на сезона на ураганите; в небето са се намотали оловни на цвят облаци, които приличат на захарен памук.
2008.
Каква невъзможна година.
Левият ми крак се огъва навън, сякаш непрекъснато се опитва да ми избяга. Тътря се и оставям разкривени следи. Пясъкът в Галвестън е груб и сивкав, изпъстрен с жълти и оранжеви песъчинки; сутрин рано плажовете са почти пусти, Сейдж тича свободно нагоре-надолу по брега с изкорубения жираф в уста. Прокарвам език по порцелановото си чене и венците и си спомням.