Бележката, която Сесил е оставил на вратата ми, е малко самозалепващо се листче, а написаното върху него се разбива в мислите ми като подивяла вълна: Рой, някакво кораво копеле с костюм разпитва за теб. Не си каза името.
Сигурно мога да се върна в стаята, да си стегна багажа и да потърся ново място още по-далече на запад. Струваше ми се невъзможно да ме търсят сега, но нямаше кой друг да е.
Може би двайсет години по-късно някой авер е отворил тефтерите и му е хрумнало да уреди старите сметки. Може би.
Премислям живота си и признавам, че който и да ме търси, едва ли има приятелски намерения. Чувството, че някой ме е взел на мушка, натежава в корема ми.
Бележката ме подтиква да мисля за Роки повече от обичайното.
Сещам се как ми разказваше за себе си в един бар в Ангълтън, а лилавите и зелените светлини на дансинга се плъзгат по блясъка на очите й. Лицето й става още по-живо, докато си спомням как ми разправя разни неща.
Говореше как, като била четири-петгодишна, спала на задната седалка на една кола в гората, където някакъв мъж откарал майка й. Имало много пикали, паркирани около няколко каравани; майка й се върнала чак сутринта — излязла от едната с размазан грим, а мъжът ги откарал обратно вкъщи, без никой дума да каже.
Сейдж изтичва в краката ми и изтърсва кожуха си от водата.
Слизам в залива до изоставения кей, където зареждам капани за раци. Краката ми се вдървяват, а от влажния въздух ръцете ме болят и се вкоченясват като щипци. Понякога, когато купувам разни неща, хората забелязват ръцете ми. Пръстите са разкривени, а кокалчетата ми са издути като мехури.
Бих могъл да избягам, да офейкам.
Но утехата да разхождам Сейдж и да вадя раци от капаните, е едно от малкото неща, които мога да си позволя тази сутрин.
Това са същите плажове, където хората на Кабеса де Вака[13] били принудени да канибалстват, където пиратите Ори, Мина и Лафит[14] се измъквали от закона. Тук Лафит построил крепост с име Кампеш, въртял роби, курви, кръчми и служил като губернатор на острова, докато му се наложило да избяга, когато обстрелял американски плавателен съд. Преди бягството си обаче в четиридневна оргия почерпил Галвестън с уиски и жени в излишък. Докато се разхождам по мъгливите плажове сутрин и въздухът е напоен със сол и мирис на гнилоч, си мисля как това място сякаш още го мъчи махмурлукът от всичко, случило се тогава.
Мисля си как Роки ме държа за ръката и ми разказа за онази кола, когато била малка, и как нещата с този остров са същите. Историите са се превърнали в самото място. Четох един писател да казва, че историите са наше спасение, но това са глупости, много ясно. Не са наше спасение.
И все пак историите спасяват нещо.
Те убиха много от времето ми през последните двайсет години. Повече от половината от тях изкарах в затвора.
Далече нататък сивият кипарис гние на кея, дъските са потрошени и пропадат в месинговата мъгла. Няколко чайки са кацнали по подпорите в края му, изпъчили гърди като мънички президенти. Раци цигулари се разбягват в краката ми. Спокойният ритмичен плисък на прибоя. Виждаш как ветровете се надигат далече навътре в Залива — небето бавно-бавно се размърдва и разпенва. Климатът сякаш затяга болтовете в черепа ми.
Заставам под дока — с килнатите и събрани в средата греди кеят прилича на наводнена църква. Трепвам, когато сключвам пръсти около въжето и изтеглям телената клетка. Тънка пяна облива обувките ми за тенис. Махам райбера и четири сини рака тупват в брезентовата торба, окачена на рамото ми, после пак слагам райбера и мятам кошницата във вълните. Раците се борят и мушкат торбата, дебелият брезент се опъва, а аз се усещам, че тази сутрин и Кармен се върти в мислите ми. Почти долавям онзи мирис на „Кемъл ментол“ и на парфюма й „Чарли“ вместо този задръстен от сол въздух.
Докато се изкачвам обратно, се спирам със Сейдж, защото след разрушения кей — точно зад светещия вал на мъглата — виждам ято бутилконоси делфини да се извиват над повърхността в гладки дъги. Сейдж хвърля играчката в краката ми и пак се изтърсва от водата. Кучето има вид на любопитна кокетка, бяло-червена австралийска овчарка, стройна, с бледо-зелени очи и изплезен език. Задържаме се там още минута, защото се надявам пак да видя делфините, ала не ги виждам. Дюните са обрасли с къпини и бодили, един шлеп изпълзява от мъглата към плавателните канали и поема плавно през полезрението на здравото ми око.
13
Алвар Нунес Кабеса де Вака (ок. 1490 — ок. 1557) — испански мореплавател с превратна съдба, изхвърлен с лодката си на бреговете на остров Галвестън („Островът на злочестата съдба”) през 1528 г. — Бел. ред.
14
Вероятно Пиер Лафит, братът Жан Лафит (също пират), родени във френско аристократично семейство, което бяга от Франция по време на Френската революция. — Бел. ред.