Чудя се защо Сесил е нарекъл този тип „кораво копеле“. Питам се какви ли точно въпроси е задавал за мен.
Бих могъл да избягам.
Или пък да си остана тук и да чакам. Да поема последствията, както казват хората.
Хрумва ми, че това може би ще е добра смърт. И то отдавна просрочена. После учестяването на пулса и бързината на мислите ми преминават в чувство за предпазливо и тотално самоосъзнаване, сякаш се будя.
Подхвърлям напред играчката на Сейдж и се обръщам да погледна разкривените си следи. Превил така гръб и врат, кой би повярвал, че някога бях почти два метра висок? Превръзката на лявото око пък ми придава бегла прилика с пиратите, управлявали някога този бряг.
Сянката ми пред мен е достатъчно разкривена — приличам на някакво източено ракообразно нещо, изпълзяло от приливните вълни. Изтьтрило се някъде от историята.
След като изпразвам капаните за раци, разхождам Сейдж през няколко паркинга до заведението за понички. Атмосферата в „Най-хубавите понички“ е напрегната също като мен. Роджър се сеща да почеше Сейдж едва след като тя настоятелно побутва крака му с муцуна. Той се вторачва в шахматната дъска, а после в лицето на Дийкън — отпуснал челюст, с очи, затулени от качулката, с дълги висящи ръце и толкова черен, сякаш са го намазали с вакса и са го лъснали. Дийкън не се е навъртал от два дни, а ей ти го днес още на зазоряване. И от вратата вече ме лъхва на джин и пикня.
„Най-хубавите понички“ са наели последното помещение в западния край на едни много малки хали, отцепени от „Сийуол булевард“, и плажовете на други, много по-големи и по-нови хали в южна посока. Пицарията до „Поничките“ затвори преди месеци и тук остана само дрогерия и магазинче за тютюн с местни собственици, затова през повечето дни ветровитият паркинг отпред бе окупиран единствено от пясък и разпилени листовки. Наскоро отбелязахме седмата годишнина от 11 септември и пред заведението има опънат малък транспарант с надпис „НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВИМ“.
Мисля, че и това е май едно от нещата, които правим тук. Седим си и не забравяме.
— Ще трябва да почнеш отначало — казва Роджър на Дийкън. — От нулата. Връщаш лентата. Струваше ли си според теб?
Поглеждам Ерол, който издухва парата от кафето си на бара и повдига вежда, сякаш тук вътре атмосферата цяла сутрин е била напрегната. Единият от трите кафеника е вече изпразнен, а пепелниците са почти пълни с фасове, което ме кара да се зачудя тия кога ли бяха станали. Шахматната партия изглежда зарязана, а Роджър си е подредил спретната сбирка от фигурките на Дийкън.
— Започни с признанието, че си безсилен — казва му Роджър и пали нова цигара. Прокарва първото дръпване с глътка черно кафе и сгъва дебелите си ръце върху масата. Роджър поддържа малък мустак, подстриган според армейските разпоредби, и лекотата, с която лицето му изразява разочарование, внушава лек намек за тираничност. Не завиждам на Дийкън, чиито зашеметени очи лъщят като лакирани. Отивам при Ерол и оставям торбата с раци на тезгяха.
Роджър казва на Дийкън:
— Започваш пак. Отново и отново. Всеки път, каквото и да ти струва. — Дийкън кимва вяло и една сълза се стича по бузата му. Вдига с две ръце чашата си с кафе и я поднася към устните си бавно, сякаш е вино за свето причастие, а объркването и срамът в погледа му ми напомнят за Роки.
Приведената шия на Дийкън се отразява в стъклената витрина на заведението — разкаяна сянка, сведена над редове понички и сладкиши под флуоресцентните тръби. Мисля си за бележката на Сесил, за мъжа, който задава въпроси, и се питам дали са пратили повече от един човек да ме търси. Аз бих пратил.
Ерол поклаща глава и сгъва вестника, отворен на страницата с конните надбягвания.
— Няма да се върна на хиподрума — казва ми той. — Бездруго там не можеш да се запознаеш с читава жена. — Сядам в едно сепаре между него и масата за шах, Сейдж описва осморки около моите глезени, а после се настанява между краката ми. Дийкън ми кимва и се опитва да се усмихне. Забелязвам, че на челото му има прясна лилава цицина и червено петно в склерата на едното око. Той е израснал тук; беше спечелил някаква стипендия за баскетбол от Тексаския технически университет, работеше нещо в Уол-Март, но тази сутрин усещам, че нещата стоят другояче. Понякога ме нарича „Капитан Морган“ заради превръзката на окото ми.
— Как си, Дийкън? — питам.
— Добре, добре. — Той духа върху чашата си. Така лъха на джин, че миризмата надделява над мириса на кафето, на сладките и дори на цигарите.