Всички бяхме тук заради програмата, макар аз реално да нямах избор — не мога да пия, независимо дали присъствам на сбирките, или не, но продължавах да идвам заради историите. А и това ме изкарваше от апартамента.
Роджър си поглежда часовника и казва:
— Защо да не започваме?
Описва дванайсетте стъпки и пита дали някой иска да сподели нещо. Всички погледи са вперени в Дийкън. Той понечва да заговори, но после вдига юмрук към устата си и поклаща глава. Още една сълза се плъзва безпомощно по бузата му и той казва:
— Не знам дали точно сега, тоест…
Иска ми се да го спася и въздъхвам:
— Аз бих искал да споделя.
Всички са изненадани. Роджър и Ерол се взират в мен.
— Казвам се Рой и съм алкохолик. Вече над деветнайсет години съм трезвеник. — Всички те ми казват „здравей“, все едно се срещаме за първи път, а аз поглеждам Дийкън. — Тази сутрин ти ми напомняш за някого. За едно момиче, което познавах много отдавна. Днес май много мисля за нея. Имаше труден живот.
Брезентовата торба на тезгяха мърда и шава. Идваме тук да разказваме историите си, за да можем да се справим с миналото и то да не ни погълне. Те ме изчакват да продължа.
— Днес мисля за нея. Нещо се случи — тази сутрин получих бележка, която ме накара да се сетя за нея. — За момент ми се струва, че най-сетне ще разкажа всичко от край до край, но се спирам. Те обаче ме чакат да продължа и накрая просто разправям малко за Роки.
Веднъж ми бе казала как пътят от спирката на училищния автобус до дома й бил дълъг и се налагало да минава под стар надлез, целият в безумни графити, където понякога от другата страна на тунела се събирали да пият и да пушат всякакви момчетии и когато били там, тя трябвало да се крие в тъмното, докато си идат и на светлината в пролуката на тунела не се мярка нищо. Веднъж чакала до след полунощ, а щом се прибрала вкъщи, никой дори не забелязал колко е закъсняла. На тринайсет години.
Пелтеча и мънкам, докато обяснявам, и щом приключвам, всички изглеждат объркани, но ми благодарят. Очевидно тази история е от онези, които никой не знае как да приеме. Не могат да схванат смисъла.
А смисълът на историята е в това как тя я разказваше, как извръщаше лицето си, докато говореше и поглеждаше назад, за да види дали слушам. В бавните й отмерени думи.
Знам, че за всички нас — групата „Анонимни алкохолици“ от „Най-вкусните понички“ — личните ни признания позволяват да балираме спомените си, да овързваме годините на деградация и вина в такива управляеми единици, които можем да подредим на лавица, да сваляме и бегло да прелистваме като разкази.
Аз никога не съм разкривал истинската си история.
После Ерол ни споделя как загубил една камара пари на пистата за конни надбягвания през почивните дни. Благодарим му.
Дийкън най-сетне събира кураж да ни каже за стария си приятел, когото срещнал на работното си място и който му предложил да го черпи едно. Той приключва с признанията си и избърсва очи, а ние му благодарим.
Щом привършваме, всеки остава да пийне още кафе. Спомням си за книгата в якето ми. Изваждам тънкото томче и го подавам на Роджър. Роман, който взех назаем — за двама боксьори в Южна Калифорния.
Книгата сякаш заинтересува Дийкън; той я придърпва на масата, вдига я и се зачита в задната корица. Роджър се намусва.
Когато е посипан до лактите с брашно и захар, моряшката му татуировка под левия лакът не се вижда, но точно сега тя представлява размазано синкавозелено петно, смътно подобие на котва, под балдахин от гъсти косми.
Ерол казва:
— Викам, че трябва да си съставим план за срещи с жени. Трябва малко да се вкарате в играта. Кой е с мен?
Дийкън подава книгата на Роджър и пита:
— За к’во, викаш, била?
— За бой — отвръща му Роджър.
Ерол поклаща глава, бутва надолу козирката на шофьорската си шапка и отново разтваря вестника. Той започна да идва на сбирките малко след мен — пристигна от пясъчните равнини и взе да разправя как е прекосявал обширни пустини, ничии земи и замръзналите територии на Канада с влекач, как кръстосвал нагоре-надолу шосетата на югозапад. Гризе си ноктите дори и когато не иска, докато ти говори, а очите му се стрелкат надолу и те молят да го извиниш за този му лош навик. Виждал съм влекача му, но не знам кога за последно е карал нещо с него.
Ерол пак затваря вестника и продължава:
— Трябва да излъчвате безопасност, дружелюбие. Преди всичко те имат нужда да чувстват, че ги изслушват, дори в думите им да няма никакъв смисъл.
— Според мен на определен етап човек предпочита да е сам — казва Роджьр.