Роджьр има три бивши съпруги; купил е заведението за понички към края на последния си запой през 92-ра. Той и Ерол се заговарят за новия ураган, възникнал край Куба преди няколко седмици, който оттогава танцува по крайбрежието на Мексиканския залив. Всеки втори ураган днес получава мъжко име, този се казва Айвън, Изи или нещо такова.
— Лошо ще става.
— Може и да не стане.
— Виждал ли си го как изглежда по новините?
В този момент през стъклената врата влиза Леон и камбанките звънват.
— Извинете за закъснението — казва той. — Кой тук изплаща издръжка?
— Моля те, обърни табелата — отвръща Роджър и Леон се врътва да я обърне с надписа „ОТВОРЕНО“ навън. Когато се доближава, Роджър му казва:
— Мислех, че бившата ти се е омъжила.
— Не е за мен. На някой от вас, момчета, май ще му връчват призовка.
— Какво? — пита Ерол.
Леон се обляга на тезгяха с поничките и изпъва крака, наслаждава се на мига, докато задържа информацията.
— Един тип вънка наблюдава заведението. Паркирал е отсреща на паркинга. Видях го, докато идвах насам по шосето.
Надигам се, а Сейдж ме следва до прозореца.
— Гузната съвест — кимва към мен Леон.
През прозореца в далечния заден край на паркинга виждам самотен черен „Ягуар“. Вътре седи мъж със слънчеви очила и неприкрито зяпа мястото. Няма какво друго да наблюдава по това време.
— Какво има? — пита Роджър.
Дръпвам се назад.
— Той е прав. Оня тип наблюдава мястото. — Отивам при тезгяха и си вземам торбата с раците.
— Какво те прихваща? — пита Леон.
— Нищо. Днес трябва да тръгвам рано — казвам. — Ще боядисвам къщата на шефа, ще я дава под наем.
— Изцъквам с език на Сейдж, тя си взема играчката от балатума и размахва опашка в краката ми.
Всички погледи гледат към мен.
— Ураганът сигурно ще връхлети до няколко дни — казва Ерол, — а той ще си боядисва къщата? Свивам рамене, подминавам тезгяха и влизам в кухнята. Главата ми пулсира, бележката на Сесил пари в мислите ми.
— Ама къде отиваш? — вика Роджър зад мен.
Вече подтичвам, излизам през двойната врата и подвиквам след себе си:
— Излизам през задния вход!
Когато се показвам на алеята зад „Най-хубавите понички“, сърцето ми тупа като обезумяло, но почвам да драпам нагоре по пясъчната дига, която отделя съседния бизнеспарк. Дъхът ми хрипти в топлия въздух. Спомням си как преди двайсет години излязох с куцане от бара на Стан Птитко и хукнах през полето, а зад мен се надигнаха викове, и как се задавих със собствения си език. Внушавам си, че нямам причина да мисля, че човекът в ягуара преследва точно мен, но въпреки това се боя да погледна през рамо.
Не знам как да се справя с параноята си. Да остана или да бягам?
Заради Роки ми се ще да остана.
ТРИ
Далече от големите градове Тексас се превърна в зелена пустиня, целяща да смачка всеки със своята необятност — гиганско дуло, заредено с небе. Момичетата зяпаха, сякаш присъстваха на спектакъл с фойерверки.
В южна посока шосе 45 водеше към северния бряг на острова: препълнено пристанище с лодки във всички цветове на дъгата, риболовни траулери, чиито мрежи висяха от крановете им като мъх от кипариси; бродяги, които се валяха в сенките на палми и телефонни стълбове. Палмовите дървета бяха с орязани листа и приличаха на изгризани гигантски ребра, забити в пръстта. Мършаво куче със сплъстена козина куцукаше по тротоара в тръс, може би тръгнало към остров Пеликан. Тийнейджърки в оскъдни бански от две части седяха по капаците на колите, слънцето блестеше по зъбите им и по хромираните решетки, блестеше по капачките от бутилки, пръснати около автомобилните гуми, и по сплесканите кутии от бира, стъпкани по асфалта. По-големите типове се тълпяха около тях и си подаваха кенове „Хайлайф“ или „Лоун стар“.
Заливът бе тъмносин и опръскан с напалм от километричното слънце, висящо над него. Въздухът, напластен, преуголемяваше слънцето и го посичаше на остриета. Всички имаха щамповани монетки в слънчевите си очила.
Момичета по бикини караха ролери по крайбрежната алея; група скейтбордисти рикошираха с дрънчене от бордюрите и предпазните парапети. Плажни топки хвърчаха и отскачаха в сенките на курортите по крайбрежната линия. Човек можеше да подуши мириса на откритите рибни пазари — с кошниците скариди и варената лангуста с пипер — където грохнали плажни псета тършуваха под масите за черва и черупки.
Следи от историята: стари испански църкви, спичащи се в жегата; бял камък й розови тухли, кирпич, мазилка; тримачтов кораб от 19-ти век, окичен с фалшива гордост, в Пристанищния музей.